АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН: 4. При майсторите медникари

АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН

Вижте всички статии от поредицата „АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН тук.

4. При майсторите медникари

Днес напускаме Баку и се насочваме към „Азербайджанската Швейцария” – град Габала. Но преди това ще имаме важно отклонение от пътя, защото ще спрем в алпийското селище Лагич, известно още от стари времена като център на азербайджанските художествени занаяти.

Излизайки от град на бъдещето, какъвто е Баку, попадаш сякаш в друго измерение. Наоколо – почти пустиня. Редят се едни голи възвишения с оскъдна растителност, по които всеки миг очакваш едва ли не да се появи керван с камили. Няма ги и местните „катаджии”. Когато питаме Ариф дали пътната полиция си позволява, както нашата, да „ощипва” шофьорите при нарушения на правилата за движение, коментарът на гида ни е повече от изразителен: „ Ами случва се и да взимат „сладости”… Как колоритно звучи вземането на рушвета – „сладости”. Докато ту се спускаме, ту се изкачваме по пътя, тук там се появава някоя сонда за газ. Срещаме и импровизиран „пазар” на домашен добитък – някой стопанин е събрал в нещо като крайпътна кошара няколко кози в очакване на мераклия да ги купи. Минаваме и край… Гобустан, но това не е онзи резерват, за който вече разказах, а град с някакви огромни силози, с хотел и виенско колело, с нискоетажни къщи, всяка оградена от тухлен дувар.Правят впечатление дългите огради по протежение на пътя, които на доста места буквално скриват селищата от погледа на преминаващите коли. Виждат се и доста разорани площи, вероятно ги сеят с някакви зърнени или фуражни култури.Скоро на част от пътя му свършва асфалта и продължението му върви под пълна пара: камиони и всякакви пътни машини сноват насам – натам, карат строителни материали и сигурно до няколко месеца качественият път ще се увеличи с нови километри. После изникват редки горички или по-скоро разсадници за дървета и храсти, докато се появи първата, доста попресъхнала река. И първото, почти екстремно изпитание от пътешествието ни в Азербайджан.

Спираме край дълъг въжен мост, свързващ двата бряга на реката. До него – сергии с билки, чай, подправки и разкошно грозде. И докато жена ми и останалите госпожи от групата ни шетат край сергията, аз и още един двама любители на „силните усещания” стъпваме на люлеещия се от силния вятър въжен мост. Височината му над реката е не по-малко от 20 метра. За да не излезе, че сме някакви големи смелчаци, ще добавя, че по моста се разминаваме с жени и семейни двойки, така че за някакво сериозно изпитание и дума не може да става. На отсрещния бряг едно момче вари чай в самовар и срещу 1 манат (толкова е и пропускът да минеш по моста) дръпваме по глътка от ароматната напитка.

Оттук до Лагич по-голямото изпитание е за шофьора на автобуса. Минаваме през каньон с много високи и стръмни скали, а пътят, който се вие успоредно на реката, е толкова тесен, че не знам как бихме се разминали, ако някоя кола ни се появи насреща. Особено, ако е автобус. На всичко отгоре екскурзоводът ни Ариф си няма друга работа да разказва за катастрофи, при които коли се търкалят по наклонения бряг на реката. И виждам как на някои от групата ни се появява на лицето напрежение.

Слава Богу, стигаме невредими в Лагич и когато поемаме по асфалтовия път към калдаръмения център на селището, изведнъж ми… замириса на село. Добитъкът, обичайно крави, минали оттук, беше оставил неизменните следи от тор. Такъв, какъвто помня от детството ми в родното ми село в Родопите, когато сутрин ме събуждаха звънците на стадото, тръгнало към баирите на паша, и баба ми изпращаше нашата крава да се присъедини към него. От тази крава тя доеше истинско прясно мляко, квасеше от него истинско кисело мляко с два пръста жълт каймак, вадеше от него истинско домашно масло, а кокошките ни в курника снасяха истински домашни яйца с оранжев жълтък. Днес това е само спомен – кравите вече ги няма, няма тор по асфалта из улиците на моя роден край и не мирише на село.

Лагич се намира в района Исмайли, в подножието на Горен Кавказ, на брега на реката Гирдиман. Характерни са каменните къщи с дървени балкони, калдаръмените улици, осеяни с магазини за сувенири и ателиета на занаятчии, както и изградената преди 1500 години и безупречно действаща отводнителна система. През 1980 година селището е обявено за музей-резерват, посещава се от много туристи, които обикновено преспиват тук в нещо като къщи за гости и пансиони. Лагич е известно преди всичко с автентичните си традиционни занаяти, свързани с обработването на мед и кожа, с грънчарството, дърворезбата, килимарството и прочутите още в древността красиво гравирани хладни оръжия. Тук работят десетки наследствени ковачи. От 2015 година селището е под закрилата на ЮНЕСКО като част от световното нематериално културно наследство.

Обработката на мед и производството на медни изделия носят най-вече славата на Лагич като занаятчийски център. Казват, че никъде в света няма такова развитие на този занаят, както в Лагич. И така е от векове. Богати търговци от Баку, от Тифлис (днес Тбилиси) и други места идвали тук да купуват медни съдове и натоварени на камилски кервани да ги отнасят за продажба из целия Кавказки регион, в Мала Азия и Иран. Майсторите – медникари в Лагич доставяли мед не само от местните рудници, но и от Истанбул, Алепо и чак от Англия, а в съветско време от Русия и Украйна. От сръчните ръце на майсторите излизат над 40 вида медни изделия: вази, котлета, чайници, подноси, лампи, казани, тави, чаши и още много други медни съдове, изработени и със сложни и изящни орнаменти. Хората, които се занимават с този иначе нелек и съпроводен с тежък физически труд занаят, трябва да имат много добра техническа подготовка, добри познания по математика, химия, физика, тъй като в материалите се използват различни химически елементи, а в орнаментиката – геометрични и растителни фигури. Оборудването и инструментите трябва да са с много добро качество.

Разходката из Лагич ни среща и с колоритни жители на селото. Старците – с натежала от годините, но достолепна осанка. А децата, свикнали да виждат по улиците им туристи, са се накиприли в традиционните си местни облекла. Момчетата, навлекли бойни доспехи, само чакат покана някой да се снима с тях. При момичетата обаче, истински красавици,работата е друга. Те са мюсюлманки и за да се снимат с нас трябва да вземат разрешение от главата на семейството, бащата. Един утвърдителен поглед и вижте ни на снимката с тези усмихнати азербайджански деца.

В Габала пристигаме на свечеряване. Хотелът ни е много добър, а, както всяка вечер, се пренасяме за вечеря в местен ресторант. Попадаме в заведение, в което има… сватба. Цифром и словом с 650 сватбари! За да хапнем, са наети да ни обслужват момчета, както се казва хванати от улицата, защото персоналът на ресторанта е зает със сватбата. Чакането да вземат поръчката, да я изпълнят и да си платим за това е дълго и отегчително, въпреки желанието на пишман сервитьорите да ни бъдат все пак полезни. За капак накрая някой от сватбарите започва оглушително да чупи чинии, очакваме голям скандал. Но скоро Ариф, който преди това ни обяснява колко темпераментни са азербайджанците, ни успокоява с мъдро заключение: „Какво да се прави, кавказка сватба!”

(Следва)

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21