Иран – наследникът на Древна Персия

„АЗ, ПЪТЕШЕСТВЕНИКЪТ“ е новата рубрика в блога на нашия уеб сайт. В нея ще предоставяме възможност на пътували с ваучер на БОЯНА-МГ наши клиенти да представят с текст и снимки своите пътешествия в страната и в чужбина. Не се съмняваме, че емоциите от срещите с други страни, други хора, други култури ще родят и четиво, интересно и полезно за нашите многобройни почитатели.

Уважаеми клиенти, очакваме вашите творби. Успех и наслука!

Ето и първия пътепис, за Иран, от Диляна Василева.

iran-dilyana-vasileva-03

Две години плануване – и ето екскурзията ни из Иран е факт – както и безпроблемното ни завръщане.

В интерес на истината тръгнахме с леко свити сърца – близки, приятели, познати ни изпращаха като за последно. Думите и погледите им изразяваха укор („как не ви е срам да си оставяте децата…“), съжаление („откачиха, къде са тръгнали натам, дето цял свят казва да не се ходи…“), недоумение („свършиха ли свестните дестинации, та Иран остана…“) и какво ли още не… Но ние все пак решихме да поемем „риска“ и да посетим този толкова познат и всъщност крайно непознат Иран.

Знаем за забраната за алкохола – голяма работа, ще го преживеем, айрян нали има. Жените сме подковани с ризи с дълги ръкави, шалове (за забрадки), дълги поли и панталони… Стискаме палци жегата да е поносима, за да не сме 10 дни в собствен сос…

И ето ни в катарската столица Доха, очакващи полета за Техеран. Подготвени сме, че навлезем ли в територията на Иран, ще трябва да покриваме косите. Кацаме. Слизаме от самолета. Я, доста културно? Минаваме пас-контрола, чула съм, че не трябва много, много да гледам в очите чужд мъж, ама как да ми свери паспорта, де? Поглеждам го – хм, все още не съм арестувана, пускат ме в Иран… На лентата няма грижи с багажа, минаваме митница – нищо не ни проверяват и – ето, в Техеран сме. Чакаме да ни посрещнат от местната агенция – мистър Амин ще ни бъде водач. Тъй като него го няма – поне на пръв поглед (ние всъщност доста бързо преминахме всички институции между самолета и чакалнята на летището, така че – има време) – използваме времето да се огледаме ( скиршом) в местните хора. Изненада! Красиви млади момичета – забрадките съвсем не им покриват лицата и главите – хубав грим, по арабски тежък, но някак си им отива, не изглежда никак зле! Посрещат ги мъже, жени, прегръщат се, снимат се – това ли е държавата Иран, за която сме слушали – толкова много и всъщност толкова малко?!?

Стъписването ни е прекратено от пристигането на нашия гид – малко му е рано на мистър Амин, личи му, че не си е много доспал, но бързо ни отвежда към бусчето, което ще е на наше разположение в следващата седмица. Говори чудесен английски, шофьорът бъкел не разбира – всъщност може би „хелоу“… Пристигаме в хотела, Амин ни настанява – всичко е предварително организирано, разпределени сме бързичко, дори ни пращат на закуска. Следва почивка от 2-3 часа и стартираме с обиколката на Техеран.

Времето е напълно подходящо – има слънце, температурата е около 20 градуса, така че дългите ръкави и рехавите шалове по главите на дамския състав не са проблем – освен може би психически. Тъй като не сме професионалистки, до края на пътешествието развиваме нещо като навик – проверка, дали шалът е на главата. Местните жени си ги носят много шик, които нямат достатъчно коса, си слагат изкуствени кокове и с помощта на фиби и фуркети закрепват шаловете на главите си много шармантнто – хем законът е спазен, хем косата се подава небрежно.

Техеран е типичен мегаполис – коли, булеварди, забързани хора, ново и старо строителство, прахоляк ( градът си е замърсен, явно се работи въпреки ембаргото 😉 ), разглеждаме двореца на последния шах и… зяпаме хората… В автобусите прави впечатление, че жените са отделени от мъжете с преграда – едните се качват отзад, другите отпред. По спирките обаче такова разделение няма… Амин ни разказва, че до гимназиалното обучение включително класовете са разделени на мъжки и женски, стигнеш ли до студентство обаче, вече всичко е заедно. Хората са усмихнати, сърдечни, гледат ни с любопитство – идват и питат откъде сме, как е у нас, младите поназнайват английски и къде срамежливо, къде не чак толкова, заговарват и се интересуват – какво знаем за държавата им… А ние се оказва, че не знаем ама нищо и изобщо не сме подготвени за това, което виждаме.

Няма да разказвам за историята нито на Техеран, нито на Иран изобщо – има достатъчно източници дори и в интернет за това. Целта ми е да споделя личните си впечатления и усещания от тази държава – какво видях аз, като турист, какво ме впечатли, какво усетих…

Особено приятелски настроени са младежите – пием турско кафе с безалкохолно мохито в едно приятно местенце. Английският на младежите е слаб, но достатъчен, за да се разберем. Дават ни паролата си за интернета и – воала, фейстайм работи, чуваме се и виждаме децата си, споделяме, че всичко е наред, даже много повече отколкото сме си представяли, смеят ми се на шала. Получаваме си сметката и… обратно в хотела.

От утре тръгваме на същинското пътешествие – летим до Шираз ( нашето бусче ще измине 900те километра и ще ни чака там), след което е ред на Язд, Исфахан и през Кашан отново Техеран. Малко е, но… да остане и за друг път.

Летището за вътрешните полети също е чисто, подредено… Тук вече жените и мъжете влизат през отделни входове – едните се проверяват от мъже, другите съответно от жени, вътре обаче пак сме си заедно. Чисто, подредено, прилично. Полетите се обявяват на фарси и на английски, така че няма опасност да си сбъркаме полета, дори Амин да не е с нас. Той обаче си пътува с нас и наистина е от помощ. Освен това се оказва сладкодумен разказвач – нещо, което в следващите дни и през целия ни път заедно ще оценяваме все по-високо и по- високо. Сега обаче сериозните теми не са на дневен ред – зяпаме хората, четем книжки и чакаме да ни дойде редът. И отново – набива се на очи разликата между местните и посетителите от арабски страни – мъжете им са с типичните бели роби, жените целите в черно, някои с чадор, някои не. Местните са по дънки, сако, тениски (мъжете), жените върху дънките носят манто или дълга риза (до средата на бедрото), или туника и шармантен шал на главата. Всички са цветни! В самолета седим до мъж на около 50 години, с много слаб английски, което обаче не му пречи да е любознателен и приказлив. Опитваме се да се разберем, обяснява ни разни неща – показва ни снимки на децата си, ние – на нашите – и така, на международния език се разбираме прекрасно. Изобщо това усещане за радост и сърдечност при допир с местните хора не ни напуска през цялото време – навсякъде срещахме хора, които бяха наистина радостни и щастливи, че срещат чуждестранни туристи в страната си.

Кацаме в Шираз, шофьорът с бусчето ни чака и ни отвежда към хотела, който ще бъде наш дом за следващите 2-3 дни. Шираз е градът на поетите – тук се сблъскваме за пръв път (но не и за последен!) с прекрасната персийска градина. Може би на първо място трябва да спомена, че иранците не просто ценят водата, те я почитат – и разбира се, за да има град, трябва да има вода. Държавата им е 2/3 пустиня, а водата е живот – и това е било и все още е мотото на иранците. Не може да има град без градина (парк), а за да има градина, трябва да има вода. Това е и основното деление на персийската градина – тя е четвъртита и водата тече към четирите й страни, разделяйки я така на 4 части. Другото нещо типично е задължително наличие на овощна градина – т.е. едната четвъртина трябва да е с овошки. Може би тук е моментът да споделя, че английската дума за „рай“ (paradise ) идва през френски, латински, гръцки от думата на фарси за градина – „пайридиз“, което всъщност обозначава, място, заобиколено със стени. А точно така се строят персийските градини – заобиколени са със стени, в противен случай пясъците наоколо биха засипали всяко растение.

Мавзолеят на Хафез (един от най-почитаните персийски поети, чиито стихове се четат и превеждат и на много други езици и пак звучат изключително лирично и някак „музикално“ – особено на фарси) се намира насред такава градина – тук хората идват като на поклонение. Смирени са, четат негови стихове, има девически клас, насядали по земята, рисуват, разрешават ми да ги снимам – всъщност май не ми е нужно да искам разрешение, хората нямат нищо против снимките. Даже всъщност биваме буквално нападнати от кюрди, дошли на нещо като поклонение, които искат да се снимат с нас – въртим се като манекени, тази поза, онази…

Туристи сме, набиваме се на очи – веднага ни питат откъде сме, като чуят Булгаристан (означава „земя на българите“) и грейват – може би така реагират на всякакви други държави, но на нас пък си ни ставаше приятно, че ни се радват. В градината с гроба на Хафез откриваме приятно кафене, в което сядаме да пием кой кафе, кой чай… На съседна маса има семейство с деца, ние сме си купили някакви „семки и бонбонки“ и почерпваме (децата ни гледат като невидели). Леле, като скочиха да ни черпят – това било голяма работа, да споделиш от храната си с непознат (как го уцелихме този обичай)! Е, оказа се полезно преживяване – разбрахме, къде бихме могли да пушим шиша (по нашенски – „наргиле“). Всъщност нашият гид знаеше такова място, но било само за мъже, а при нас имаше и от женската част мераклии, та ни трябваше подходящо място. И две красиви ширазки ни обясниха (на Амин, разбира се) – така че и това опитахме. Всъщност ние си мислехме, че тук едва ли не на всеки ъгъл се пуши наргиле, но не би. Оказа се, че си има специални заведения за целта и съвсем не е под път и над път. Не че е забранено, просто – традиция…

Шираз е и отправната точка при посещения на Персеполис (основан от Дарий, това е мястото, където целият древен свят е идвал да му се поклони и засвидетелства почитта си пред мощта на Персийската империя с дарове) и Пасаргад – столицата на Кир Велики (основателя на Персийската империя, предшественика на Дарий). Тук Амин беше безценен, показваше, разказваше, в истинските неща вплиташе истории, догадки, митове и легенди, подкрепяше с факти… Изобщо държеше вниманието ни на макс, изострено и жадно за знания! Гид-мечта за всеки турист!!! И това на фона на полуразрушени стени и колони – някога велики и все още сразяващи с мащабите на строителство, приложено преди повече от 2 хилядолетия…

Е, вече сме зарибени от Амин, искаме да знаем още, да видим още, а следва доста интересна част – Язд, центърът на зороастрийците. Пристигаме в този град-оазис в късния следобед, настаняваме се в много интересен хотел с прекрасна градина и – сюрпрайз, крачейки през градината към стаите ни, сме спрени от момче и момиче, които носят торта в ръце и ни канят на рожден ден?!? Ха, сега де! Шокирани сме и се чудим как всъщност е редно да постъпим… (от толкова пропаганда мислите ни кръжат около „тука нещо се мъти…“ ), а пък и дали вярно сме разбрали?… В крайна сметка, решаваме да импровизираме – добре че съм взела няколко кукли-мускалчета с розово масло, скалъпвам подаръче и излизаме в градината – готови за импровизациите. Насред градината – симпатично кафене с широки канапе-дивани – събуваш се и си полягваш, докато пиеш кафе/чай… И – мда, верно има рожден ден. Приближаваме с усмивки, даваме подарък и ни черпят с торта. Говорим си, момичето е студентка, момчето й е годеник, има още 2 приятелки-състудентки… Приятно и съвсем непринудено се получава…

Следващият ден е „зороастрийски“ – Амин обаче ни е подготвил още от Шираз с разказите си. Всъщност зороастрийските символи присъствуват навсякъде в старата история на Иран, така че няма как да бъдат подминати. Изкачваме се на единия от хълмовете пред Язд, където зороастрийците са оставяли мъртъвците си (религията им се основава на чистотата – нищо в природата не бива да бъде замърсявано, така че не може да се погребват телата; те стават храна за лешоядите, а изтичащата в земята кръв минава през… активен въглен) и пред нас се открива невероятна гледка към града-оазис. Откриваме няколко градини и пожелаваме да видим поне една (за толкова имаме време, тъй като Исфахан ни зове…) – отново вода насред пясъците, чудно райско кътче… Обядваме и потегляме…

По пътя Амин ни показва водопроводните канали от началото на новата ера, които и в момента работят и снабдяват голяма част от Иран с вода – през пустинята. Разбира се, копали са ги ръчно, не са имали „къртици“, но фактът е факт – каналите работят ефективно и до днес! В страна, в която дъждът е рядкост, всяка капка вода се цени, затова каналите са в дълбочина (2-3 метра) – да не се позволи никакво изпаряване на водата поради високите температури на повърхността. На фона на тази „безводна“ ситуация наистина странно изглежда влизането ни в Исфахан – „по вода“, засипва ни дъжд пред града. Амин казва, че носим късмет, а ние се радваме – дъжд в пустинята, колко често се случва?… За наш невероятен късмет – два пъти! На следващия ден, вечерта, небето се излива в Исфахан!!! Силен, ама силен дъжд ни изненадва посред разходката ни след вечеря. Намокряме се до кости, докато се опитваме на прибежки да си стигнем до хотела… Местните, излезли на разходка също, се смеят и радват като деца – ами вода е това, ще напои земята, ще напълни реката… живот!

Исфахан е много красив град. Бивша столица, чието великолепие все още личи и прехласва туристите. Тук жените (пък и мъжете) са най-разкрепостени, така да се каже – шаловете по главите са толкова символични, че няма накъде повече, дългите ръкави са рядкост, изобщо чужденките се оказваме с по-консервативното облекло… Пълно е с автомобили, задръстване, ресторантите се пръскат по шевовете от клиенти, нощният живот кипи – отвсякъде се чува музика, младежите припяват от колите… В парка покрай реката през 2-3 метра има групички за „пикник“ с наргилета – мирише сладко и омайващо. Всичко ни харесва в Исфахан – и историята, и настоящето, и хората, и културните паметници, и градините, и булевардите… Изобщо – чудесен завършек на нашето пътешествие. Имаме още 2 дни – единият от които минава в цял ден път до Техеран, със спирка в Кашан – още един оазис в пустинята, където посещаваме типичен дом на персийски търговец от преди 100-тина години, безличен при входа и смайващ с невероятното великолепие отвътре – един мини-дворец… И един последен ден в Техеран – последен шанс за покупка на сувенири и подаръци. Посещаваме отново нашите приятели от кафенето с интернета – фейстайм пак работи…

Готови сме да си тръгнем – с доволство, но и с малко съжаление – има още много да се види в Иран, при това ние сме ходили само по утъпканите от малкото (но все пак налични) чуждестранни туристи пътища… И оставаме с прекрасни чувства към местните хора и съжаление за положението им на картата на света в момента… Двата часа на летището минават почти неусетно, в самолета сме, време е да свалим забрадките и шаловете… след почти двуседмично носене съм се сдобила с навика да имам нещо на главата и в първия половин час често-често посягам – да си наместя изхлузилия се шал… И после бързичко се връщам „обратно в цивилизацията“…

Край на айряна, време е за „сира от Шираз“… 🙂

Диляна Василева

Тагове:,

Коментирай