Доминиканска република – Карибски купон. 7 ден: На сафари с джип, самолет, кон и лодка. 8 ден: По обратния път

Конната база в Ел лимон

7 ден: На сафари с джип, самолет, кон и лодка.

И днес трябваше да закусваме рано, защото ни очакваше нова целодневна екскурзия из Доминикана – пътуване до полуостров Самана. Това райско местенце се намира далеч от Пунта Кана и затова дотам се стига със самолет.

В 08:30 вече бяхме на летището, съпроводени от представител на местната фирма Prieto tours. Оказа се някакъв олигофрен, който не само че през цялото време мълчеше като пън, но ни остави последни да се качваме на самолета. Всъщност това са малки, 10-местни аероплани (не броя 2-те места за пилотите). Тъкмо почнахме да рулираме на пистата за излитане, когато екипажът даде заден ход и се върнахме обратно. Накараха ни да слезем, защото трябвало да качат още един човек, а ние бяхме 9 души: 8 българи и 1 британка. Вместо един обаче, цъфнаха още двама, също наши сънародници. Така станахме футболен отбор, но нямаше как всички да бъдем на борда – един трябваше да остане.

Домакините започнаха да шикалкавят: въртяха разни телефони, уверяваха ни, че уж след 5 минути ще тръгнем, но нищо не се случваше, времето се проточи, имаше опасност заради единадесетия човек въобще да не литнем. Тогава Мария вдигна страхотен скандал, аргументирайки се, че ние сме точно 10 пътници от една националност и не може да си разваляме групата. Да са си направили сметката по-рано. Британката разбра, че ще е изкупителната жертва и съвсем джентълменски (а англичаните много умеят това) се отказа от екскурзията. Разбира се с леден тон заяви на представителя на Prieto tours, че трябва не само да й върнат парите, но фирмата да я компенсира допълнително заради проваления й ден. Право беше момичето, много неприятна история!

Най-после тръгнахме. Самолетът не летеше много високо, така че отгоре можеше да снимаме на воля великолепните пейзажи из доминиканското крайбрежие. Заснел съм дългия пясъчен бряг с разбиващите се в кораловите рифове вълни, гъстите палмови гори във вътрешността на региона.

Полетът трае 35 минути. Кацнахме на малкото летище Ел Портильо, където ни очакваха пикапи, подобни на нашите джипове за сафари. Местата са за 8 души, на открито. Запознахме се и с местния ни гид, който щеше да ни води през цялото време. Казваше се Робърт и веднага го прекръстихме на Робърт де Ниро. Абсолютно волна душа, голям коцкар – през цялото време очите му шарят на четири щом зърне някоя фуста. Много весело момче, с шарен черно-бял перчем.

С пикапите стигнахме до малко селище на име Ел Лимон. Робърт ни въведе в една барака, където на дълга маса бяха подредени различни сувенири и около десетина вида местни плодове. Представи ни всеки от тях. Много интересен ми се стори игуеро – нещо като голяма диня, със зелена кора. Издълбава се дупка, плодът се почиства отвътре и се налива с вода. Тази вода през цялото време остава… студена, сякаш е била в хладилник! В двора около бараката ни показаха какаово дърво – за пръв път виждах такова. Зърната на какаото узряват в нещо като круша. После се вадят, съхнат, изпичат се и се белят като фъстъците. След това се стриват в дървен съд, подобен на нашенско хаванче, какаото се степва, става на нещо като твърди кубчета, мазно. Стрива се с ренде на прах и като се прибави кафява захар се превръща в шоколад. Почерпиха ни по едно горещо какао, но за да се овкуси, му слагат захар, малко сол и канела.

Накрая дойде ред и на Мама Хуана. Нещо като диджестив, като технология прилича на нашия наложен пелин. В стъклена бутилка се слагат ситно нарязани парченца от различни растения – около 25 вида, които се наричат „витамини“. Поливат се с вино, ром и мед. Тази настойка отлежава известно време и се хвърля. След това се слага само мед и висококачествен ром. Пие се в малка чашка, много е сладко. Предния ден, на тръгване от о. Саона, си купихме една бутилка с Мама Хуана, за 15 долара. Нямаше да се изкушим от това местно произведение (не си падаме по диджестива), ако не беше етикетът на бутилката – там бяха сложили… нашите две физиономии с Мария. Тази бутилка и до днес я пазим, в нея наливаме през зимата вино и когато имаме гости, го поднасяме в нея. Ефектът е гарантиран!

Следващият етап от пътешествието ни включваше конна езда. Трябваше да стигнем до високия над 50 метра водопад Салто Лимон на коне. С пикапите спряхме пред ранчо, където се намира и конната база. Тя разполага с десетки ездитни коне, мулета и катъри, с които туристите се придвижват до водопада. Когато пристигнахме, бяха останали само катъри. Което може би се оказа по-полезно, защото това са много издръжливи животни, а пътят до водопада минава през силно пресечен и разкалян терен. Всяко животно има своя водач, обикновено негър, който придружава ездача през целия път. На мен се падна за водач една чернокожа девойка на име Силвия. Имаше симпатично лице, изразителни очи и прекрасна усмивка, въпреки че й липсваше един от предните зъби. Търчеше подир животното, крепеше ме с ръце да не се изтърколя от катъра, когато слизаме надолу – много трудно се задържах на седлото по наклоните и все имах чувството, че ще изхвръкна, затова трябваше да стискам бедра към тялото на катъра и здраво да опъвам стремената. Ездата в едната посока е около 40 минути. После продължихме пеш по една стръмна пътека към водопада, оградена с дървени перила. Силвия ме държеше за ръка и в зависимост от посоката на пътя я сменяше – ту лява, ту дясна, така че винаги да мога да се хвана за оградата. Една от българките дори се шегуваше, че както сме сменяли позите, все едно сме изиграли по стръмната пътека танго. Това момиче, което върши неблагодарната работа на коняр, е попило манталитета на своята раса, формиран столетия наред още от времената на робството. Такива хора са много предани на господаря си и ако той се окаже човек, за него са готови на всичко. Момичето наистина много се стара, придружителят на Мария също. Когато се върнахме в ранчото, им дадохме по 20 долара бакшиш. Обидно ми стана да гледам как хора, които са дошли с достатъчно натъпкани портфейли, подхвърляха на тези несретници по 1 -2 долара за тежкия им труд, който се повтаря поне няколко пъти дневно!

А що се отнася до водопада – нищо особено. Водата на всичко отгоре беше много мътна и нямаше как да се изкъпем, както ни убеждаваше преди това нашият Робърт де Ниро.

В ранчото ни бяха приготвили типичен доминикански обяд: варен бял ориз, червен боб на чорба, печено пиле, картофи. Много вкусна е смесицата от ориза и червения боб. Като се прибави задушено месо и малко зеленчуци, се получава популярното доминиканско ястие ла бандера. Тук опитахме и два от най-известните доминикански коктейла – пиня колада и коко-локо. Пинята е сок от ананас и ром, пие се в издълбан отвътре ананас. Коко-локото пък е ром с кокосово мляко – пие се в издълбана черупка на кокосов орех.

След обяда тръгнахме към градчето Самана, разположено край разкошен залив. На това място през януари и февруари си дават любовна среща гърбати китове. Тук се чифтосват тези огромни животни, които тежат по над 15-16 тона! За наше съжаление периодът на любовната им авантюра още не беше настъпил и нямахме възможност да наблюдаваме това уникално „представление“.

От пристана моторна лодка ни отведе на живописния остров Бакарди. Стъпихме на райски плаж с белоснежен пясък, екзотични палми и скали, в които се разбиваха вълните. Времето се беше поизстудило, стана 4 часа следобед и с Мария се отказахме да се къпем. И без това в пикапа вятърът ни бе одухал и си мислех, че по-добре ще е да се подгрея в хотела с топъл душ и по-силна напитка.

От Ел Портильо излетяхме около 17.30, бяхме останали пак последни. Коментирахме със задоволство не само видяното през този ден, но и възможността да преживеем това приключение, сменяйки толкова превозни средства: самолет, джип, кон и лодка. Кацнахме в Пунта Кана по тъмно. Тогава се досетих, че още от първия полет сутринта с Мария не сме си включвали мобилните телефони. През това време са ни търсили децата. И понеже не им отговаряме, изпаднали в паника, Гергана дори звъняла в хотела да ни търси. Мария ми каза, че когато най-после се чули, голямата ни дъщеря се разплакала. Тази случка обаче нека да й бъде като обеца на ухото. Защото много пъти, като отива някъде, не ни казва къде и с кого ще бъде. И така оставаме безпомощни, без никаква информация. А ако се случи нещо, ако не дай, Боже, изпадне в беда? То бива да се чувстваш пораснал, ама чак пък толкова…

Единствената новина от вечерята, когато се събрахме всички 8 българи в Ел Касабе, е, че изпихме и моята сливенска перла, и на Василка мускатовата гроздова.

8 ден: По обратния път

През цялата нощ валя силен тропически дъжд, а комарите ни налитаха през отворените врати като тежки бомбардировачи. Добре, че от София се бяхме въоръжили с някакво мазило, та можахме да дадем много малко жертви в неравната битка с тези нагли насекоми.

Срещу допълнително заплащане успяхме да удължим престоя си до късния следобед – 17.30. Дойде автобус на Травълплан да ни вземе от хотела и след като обиколихме няколко комплекса, пристигнахме на летището в Пунта Кана. Шофьорът загуби сума време да търси останалите туристи, които, както може да се предположи, бяха от братска Русия. Платихме по 20 долара на човек изходна такса и след обичайното закъснение самолетът литна за Мадрид. Както на идване, така и на връщане си прекарахме няколко часа на летище Барахас да хванем отново закъсняващ самолет за София. От нашата столица не бяхме получили добри новини: било много студено, минус 10 градуса, навалял е сняг, вихрела се виелица. А колко хубаво ни беше на топло! На Жоро и Ева толкова им хареса на Карибите, че искаха да останат още една седмица, но нямаше как да се оправят със самолетните билети.

В боинга на България ер трябваше да изтърпя още едно неудобство: тесни и нагъчкани седалки, 3 часа полет без никакъв комфорт. Направо мъка! Слава богу, че все пак се прибрахме живи и здрави. И с категоричното заключение, че 5-6 дни за почивка на такова екзотично място въобще не са достатъчни. Ако някога решим да повторим – имаме едно на ум!

(КРАЙ)

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21