Мексико отблизо: 4. Злокобният ритуал
Вижте всички статии от серията „МЕКСИКО ОТБЛИЗО“ тук.
4. Злокобният ритуал
Автобусът, който трябваше да ни вземе от летището, най-после беше пристигнал. Натоварихме багажа си и поехме към Сан Кристобал де лас Касас, туристическата столица на щата Чиапас, където щяхме да прекараме следващите две нощи.
Пътят, по който се движехме, започна да се изкачва нависоко, според Амадо вече бяхме стигнали 2500 метра над морското равнище. Този път е нов, построен е преди около десетина години, преди това е било истинска мъка да бродиш с кола по тия места. Този край на страната, населяван от около 5 милиона души, доскоро е бил съвсем изоставен. Много селища са били до края на миналия век без ток! Бедността и липсата на достатъчно ангажименти от страна на държавата са породили сериозна съпротива срещу централната власт. Тук доскоро се е водела едва ли не партизанска война, било е доста неспокойно. Местният водач на съпротивата – Сапатистката армия за национално освобождение (носи името на известния мексикански революционер Емилиано Сапата) има и до днес силно влияние сред тукашното население. Амадо казва, че туристическите групи задължително са били съпровождани от полицейски или военен ескорт! Сега няма напрежение. А местността наоколо е много красива, районът е богат на суровини с важно значение за мексиканската икономика – има нефт, уран. И разнообразен животински свят, част от който видяхме и в каньона Сумидеро.
В Сан Кристобал пристигнахме по залез слънце. Градът е разположен в котловина, обградена отвсякъде с ниски планински възвишения. Името си дължи на своя покровител – Сан Кристобал, чиято статуя краси местната катедрала, и на францисканския мисионер Бартоломео лас Касас, който закрилял местните хора от погромите на испанските завоеватели. За да стигнем до хотела ни, трябваше да слезем от автобуса и да продължим пеш, а един пикап пое багажа ни. Улиците тук са тесни и през тях е невъзможно да минават по- големи автомобили, респективно автобуси. А градчето е много приветливо – фасадите на къщите, повечето едноетажни, на магазините и заведенията са боядисани в ярки и свежи цветове, прозорците и балконите са с орнаменти от ковано желязо. А хотелът ни надмина очакванията – преобладават дървото и кованото желязо, топлите цветове, пред стаите имахме цяла многоцветна градина на фона на чардаци като нашенските и покрив с „турски” керемиди. В ресторанта пък пробвахме и мексиканско вино. Амадо ни обясни, че лозя в Мексико има главно в северната част на страната, произвеждат се предимно червени вина.
Рано сутринта потеглихме към две от близките индиански селища, където ни очакваше среща на живо с местния бит. Първото носи името Зинакантан. Тук основно се отглежда царевица – за пръв път виждах толкова високи стебла, на върха на които се показваха мамулите. Активисти от природозащитните организации са насвили местната управа заради това, че са изсечени големи площи гори за сметка на насажденията с царевица. Селището е известно и с многобройните си оранжерии, в които се отглеждат цветя. Когато после влязохме в местната църква, олтарът и повечето скулптурни композиции бяха потънали в цветя, кое от кое по-красиво.
Жените в Зинакантан обичайно носят някакви червеникавосини къси наметала, покриващи предимно раменете им. Нещо като местна носия. За разлика от мъжете, които са заети в селското стопанство и в търговията, те гледат децата и се грижат за домакинството, ако не са на сергиите на местния пазар. Тук се раждат доста деца. Оказа се, че една от жените е майка на 15-членно домочадие!
Влязохме в местна семейна манифактура, нещо като мострена къща за народни занаяти, където една жена месеше тортили, друга тъчеше на стан, трета пък предлагаше от многобройните готови текстилни изделия: пончос, шапки, елеци, шалове, блузи, покривки и пр. Всичко е изработено ръчно, в пъстри разцветки, характерни за този район, и с отлично качество. При толкова жени в групата ни е трудно да си представим липсата на интерес и желание за покупки. Преди това ни поканиха в импровизираната кухня, да опитаме традиционната мексиканска тортиля с различни плънки: боб, салата от домати, сирене, люти чушлета, и да отпием от местното алкохолно питие,наречено поч, което си е доста силничко за несвикналите да употребяват „твърдо гориво”. Позагрял от поча, Амадо предложи да направим импровизирана… сватба. Изборът на „младоженци” въобще не беше труден – дъщеря ми Гергана и зетят Явор се бяха оженили преди месец и нямаха нищо против да повторят, този път с ритуал по мексикански. Облякохме ги в местни, много живописни дрехи, намериха се и „кумове”, а самият Амадо се зае с ролята на „длъжностното лице”. Младите потвърдиха желанието си „да се вземат” и понеже нямаше мариачи, запяхме нашата „Многая лета”. Когато завършихме „сватбата”, излезе, че други чуждестранни групи туристи са наблюдавали ритуала и веднага пожелаха да опитат от мексиканската „женитба”. И те пяха, ама ние си бяхме по-гласовити!
От Зинакантан се отправихме към следващото индианско селище – Сан Хуан Чамула. И тук жителите са индианци, далечни наследници на маите, говорещи, както впрочем и съседите им от Зинакантан, местния език цоцил. Случи се пазарен ден и центърът на селището гъмжеше от хора край многобройните сергии с домакински и текстилни изделия, плодове и зеленчуци, напитки и сладкиши, разбира се и сувенири. Най-често се предлагат картини със сюжети от древната история на Мексико, щамповани върху говежда кожа. Най-популярната от тях въз-произвежда мита за вечната любов между индианския вожд Попокатепетъл (Димящият връх, на негово име е назован и вулканът край Мексико сити) и любимата му Икстасисиуатъл (Спящата жена). Индианецът тръгнал на война, девойката дълго го чакала и отчаяна, че може би повече няма да го види, се поболяла и напуснала земния свят. Когато Попокатепетъл се върнал, тръгнал да търси тялото на любимата си. Намерил го мъртво в гората и, обзет от непреодолима мъка, решил и той да сложи край на живота си. Амадо казва, че това е мексиканската версия на Ромео и Жулиета, а самата картина изобразява как Попокатепетъл носи на ръце мъртвото тяло на младата красавица.
Най-голямата забележителност на Сан Хуан Чамула без съмнение е местната църква. В нея се случват… странни неща, заради което снимането е абсолютно забранено. Когато влезеш в вътре, виждаш на мраморния под постлана суха трева, край която горят многобройни свещи. Няма олтар, няма обичайните за католическите храмове дървени пейки да седнат богомолците, а острани са наредени статуи на католически светци, декорирани със снимки, части от кукли и огледала. На пода са насядали жени с деца, които периодично отпиват някаква стимулираща ги течност – кока кола, споменатия силноалкохолен поч, а може би и още нещо, което скоро ще ги докара до транс. Казват, че когато пият кока кола, местните се оригват – колкото по-шумно, толкова е по-добре, за да „изпъдят” лошите духове. През цялото време тези жени редят молитви, държейки в скута си… петел. И така мър-мър, мър-мър, докато дойде кулминацията на транса, след която жената хваща петела за гушата и горкото пиле се сбогува с живота!
Този зловещ ритуал е причина фотографирането да не е разрешено по никакъв начин. Глобата е яка – 500 песос! А обяснението е в синкретизма, характерен за този район на страната, смесването на християнската религия с древните индиански езически обичаи, един от които е жертвоприношението. Какво друго е гибелта на бедния петел? Нали в древността шаманите това са правили, за да отстранят злите духове и да очистят тялото от болестта! Само че и с хора! Самата църква носи името на Св. Йоан Кръстител, но ако се търси връзка с индианската традиция тя е точно в избора на светеца и деня, в който се чества патронният празник на храма. А това е 24 юни, денят на слънчевото равноденствие, празник на Слънцето, почитано особено много от маите. Такъв символ може да се търси и в дървения кръст в средата на двора пред църквата, който символизира и представата на маите за четирите посоки на света, за неговите четири основни компонента: Слънцето, Земята, Луната и Човека. Поставянето на огледалцата при светците пък има друго значение- когато човекът умре, душата го напуска, а мисията на жреца е чрез огледалото да я върне обратно.
Такива ми ти работи в Сан Хуан Чамула. Върнахме се в Сан Кристобал, за да разберем в местния музей на медицината как маите са лекували различните болести – покрай лечебните растения важна роля е играело внушението, психометодите, казано на съвременен език. А в Музея на какаото може да се проследи целия процес за добиване на тази приятна и вкусна напитка, подходяща за всяко време през деня. Ще припомня, че Мексико е родината на какаото, испанските завоеватели получили и него като дар от ацтеките. Индианците произвеждали т.нар. шоколатъл, който се използвал за ритуални цели, бил горчив на вкус и не приличал на сегашния шоколад. Но в Европа претърпял развитие с добавката на захар и мляко. В музея може да се видят и репродукции от гощавка с шоколад в някои от европейските кралски дворове. А иначе в древно Мексико срещу няколко зърна какао е можело да си осигуриш… дамска компания за през нощта!
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
