ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ: 3. За рая на птиците, мумиите и… ”извънземните” глави

ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ

Вижте всички статии от поредицата „ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ тук.

3. За рая на птиците, мумиите и… ”извънземните” глави

От Лима тръгваме за Паракас рано сутринта, още по тъмно. Пътят е около 4 часа и ще се движим по най-дългото шосе в света – Панамериканската автомагистрала. Тя се простира от Аляска до Огнена земя, минава през 14 държави, дълга е над 48 000 км и е вписана в Книгата за рекордите на Гинес.

На перуанска територия магистралата преминава успоредно на Тихоокеанското крайбрежие, през класическа пустинна област, в която се редуват високи хълмове с равнинни полета. Откъм океана перуанците са развили туристическа инфраструктура с красиви плажове, хотели, яхт клубове, плувни басейни, тенис кортове, които през уикенда привличат туристи от Лима и околните градове. От другата страна на пътя курортният блясък го няма, там при доста бедни условия живеят хората, които обслужват туристическите комплекси. По магистралата е организирано постоянно дежурство от пътна полиция, бърза и пътна помощ, противопожарна охрана. Има стълбове с телефон и надпис SOS. Перуанците са строили своята част от магистралата през 1928 година.

Някъде по средата на пътя спираме за почивка и нашият гид Елена ни черпи с черимоя. Това е наиистина вкусен сладък плод с костилка, който местните наричат „божествена ябълка”. Наподобява добре узряла сладка круша.

Скоро стигаме отклонението за полуостров Параксас, от чийто залив ще потеглим с лодка към Балестовите острови. До пристана са около двайсетина километра и минаваме край градчето Писко, което през 2007 година е сполетяно от голяма трагедия. Земетресение от 8, 2 бала по Рихтер го разрушава до основи, загиват стотици. В продължение на два месеца след това всеки ден земята се люлее и са регистрирани над 1500 по-малки труса! Градът все пак възкръсва като птицата Феникс. Нещо повече, районът се развива добре икономически с риболов, добив на мед и желязна руда, туризъм. Чилийци купили част от пустинята и започнали да отглеждат… ягоди и малини, артишок и аспержи. Реконструирали три пристанища и сега ги обслужват.

Полуостров Паракас и Балестовите острови съставляват Националния парк Паракас, разположен на територия от над 330 хиляди хектара, на около 250 км южно от Лима. Това е най-големият национален парк в Перу. В превод от тукашното наречие Паракас означава „Пустинен вятър” заради пустинния пейзаж и често вилнеещите по крайбрежието пясъчни бури. Паркът е дом на изключително разнообразна фауна – морски бозайници и прелетни птици, които достигат близо 200 вида.

Пристигаме на кея, нахлузваме спасителните жилетки и се разполагаме в моторната лодка, която побира 30 човека. Газ и поемаме към Балестовите острови, които от 1993 година са обект на ЮНЕСКО. Океанът е спокоен и това ни дава възможност добре да се фокусираме за снимки сред уникалния животински свят, заради който може би наричат островите „Малките Галапагоси”. Брегът е осеян със стръмни скали, в които се разбиват вълните, с пещери и арки, които приличат на… арбалети.

Никога не съм предполагал, че на едно място ще видя такова огромно количество морски птици, накацали по живописните отвесни скали на островите или летейки във въздуха на големи ята като същински ескадрили. Най-напред попадаме на голяма колония пеликани, строени на сушата като за парад. После идват кормораните) най-многобройните птици на островите) и стремително спускащите се към морските вълни за риболов пикейрос (така ги нарича Елена). Нямаме късмет сега да го срещнем, но разбираме, че островите приютяват и червено-бялото фламинго, вдъхновило генерал Хосе де Сан Мартин да избере тези цветове за перуанския национален флаг. Някъде са се спотаили и делфините, с които очаквахме да плаваме редом. За сметка на това пък се срещаме с дребничките хумболтови пингвини в техните черно-бели „костюми”. За да са тук има важно значение преминаването на студеното Хумболтово течение, при което температурата на морската вода е значително по-ниска от нормалната за тези географски ширини. Накрая се появават и морските лъвове, известни още в науката като ушати тюлени. Лежат си лежерно на скалите, само от време на време някои се „поскарват” – я за храна, я за по-удобно място на припек, я срещу „нерегламентиран” интерес към женските… Водата край скалите е побеляла от пяна – всъщност това е планктон. А на брега е истинска златна мина от запаси на гуано. Този птичи тор, който испанците заварили натрупан на островите в продължение на 350 години, по онова време бил с дебелина… 50-70 м! Днес е доста поизстърган, но все пак е доходоносно перо за перуанската икономика. Построени са платформи, от които, опаковано в 50-килограмови чували, гуаното се товари на кораби и отплава за износ и за вътрешния пазар.

Всички обаче горим от нетърпение да видим и заснемем прочутия геоглиф на морския бряг, който и до днес не се тълкува еднозначно. Форма на какво има той? На свещник? На кактус? На тризъбец? На комбинация от три християнски кръста? Според екскурзоводката Елена е по-скоро кактус от вида канделабро, с височина около 200 метра. Но кой, кога, защо го е издълбал в скалите си остава загадка, въпреки различните предположения, вариращи от астрономически календар до ориентир за корабната навигация.

След близо 2 часа морско сафари, акостираме на брега, за да се отправим към град Ика. Там ще посетим регионалния исторически музей, където ще се запознаем с някои от най-важните култури в региона- Чинча, Наска и Паракас. Този град е основан от конкистадора капитан Херонимо Луис де Кабрера през 1563 година. До 1640- та градът е носел името на монаха Висенте Валверде, съпровождал Франсиско Писаро при завоюването на Перу, който пръв превежда Библията на езика кечуа. Тук живеят наследници на конкистадорите. Това са креоли, които между другото са се специализирали да отглеждат специфична порода „танцувални” коне за нуждите на елита. През последната седмица на април в Ика по традиция се провежда състезание между конюшните в Перу, което завършва с гала концерт и танци на най-добрите отличени коне. На нея креолите отиват с най-изисканото си национално облекло – мъжете с пончо и широкополи шапки, жените – с бели рокли и златни и сребърни украшения.

Районът на Ика е известен с памучните си плантации и с многобройните си лозя, от които местните жители произвеждат превъзходно вино и споменатата вече алкохолна гроздова напитка писко. Оказа се, че тук се отглеждат 8 винени сорта и именно в Ика е била положена основата на винарството в Южна Америка. Всяка година през март пристигат сезонни работници от други краища на областта за прибиране на реколтата от лозята. Сред най-качествените вина се отличават марки като Vista Alegre и Таcama, от което често отпивахме на вечеря. Също през март в Ика се провежда голям фестивал на виното, който се радва на широка популярност. Що се отнася до пиското, освен чисто, както аз го предпочитах, почти на всяко хранене ни поднасяха много приятен коктейл, националната напитка pisco sur. Това е микс от писко, лед, яйчен белтък, лимонов сок и захарен сироп. В някои от хотелите го поднасят и за добре дошли.

В Ика живеят около 220 хил. души. Има няколко университета, като за най-престижен се смята Тихоокеанският университет, където се обучават студенти от елитни семейства. Сред забележителностите на града са катедралата, къщата на Боливар (Симон Боливар е посещавал града) и Музея на Мария Райхе – изследователката на прочутиите линии Наска, за която ще стане дума в следващата част на пътеписа.

Културите в тази част на перуанската страна са оставили ред свидетелства за развитието на човешката цивилизация на Южноамериканския континент. Крепости, церемониални центрове, напоителни и отводнителни системи, добив на сол (преди да стане пустиня районът е бил морско дъно), производство на керамични изделия и текстил са съпровождали битието на уари, инки и техните предшественици преди инвазията на испанците. И днес може да се види изключително красива керамика от онази епоха, както и фино изработен текстил със запазени ярки живи цветове и орнаменти с натуралистични и митични мотиви.

Но културата Паракас, например, съществувала в периода 700 г. пр. Хр. – 400 г. от новата ера, остава в историята и с няколко уникални технологии, свързани с елитарните и погребалните традиции на тукашните индианци в древността. През 1925 година перуанският археолог Хулио Телло намира в Паракас множество открити погребални камери с общо 429 много добре запазени мумии на хора от всякаква възраст. Такива мумии са изложени в регионалния исторически музей в Ика. Мумиите са в ембрионална поза съгласно вярванията на индианците, че човек си отива от този свят така, както се е появил в него. Увити са в няколко слоя плат, подобно на одеало, имат на главите си коса. Предположенията са, че в една погребална камера са събирани по няколко десетки тела на хора от едно семейство или клан. Изключение прави погребението на владетел или някой от висок ранг – една от камерата на такава мумия е била на площ от 330 кв. метра! В археологическия комплес Силустани, разположен на 3984 метра надморска височина, пък ни показаха друг начин на погребение на мумиите – в огромни, високи 9 метра цилиндрични кули, използвани по времето на три култури: пукара, коя (с ударение на първата сричка) и на инките.

За древните индианци, в т. ч. инките, мумифицирането е имало изключително важно значение за прехода на човека към отвъдното. За живите това означавало, че душата на починалия все още се е запазила и така се поддържала връзката между реалния живот и задгробния свят. Затова често ходели едва ли не „на свиждане” с мъртвите си близки, разговаряли с тях, споделяли радостите и тежненията си, с надеждата мумията да бъде техният посланик в небесното царство и пред Бога. И реципрочно: изправени пък пред смъртта, древните приемали нейната неизбежност, но въпрос на голяма чест било тялото им да бъде превърнато в мумия. Испанците добре разбрали това и правели всичко възможно да прекъсват тази връзка, изгаряйки мумиите. С такава тактика, посягайки на много чувствителна струна, завоевателите стъпка по стъпка сломявали съпротивата на инките, а това бил и най-прекият път да приемат католицизма.

Когато няколко дни по-късно обикаляхме из околностите на Куско, в древния ритуален комплекс Кенко попаднахме на място, където индианците са подготвяли мумиите на своите мъртъвци. През един лабиринт от скални процепи достигнахме до пещера, където на равна каменна плоскост са обработвали тялото на починалия. Тук е хладно – важно условие за процеса на мумифициране. Използвали кока, дезинфектанти, много сол, а вътрешностите, които вадели и после връщали обратно в тялото, престоявали в пепел. Тялото, което увивали с тъкани, трябвало да бъде в ембрионално положение и за да постигнат това, понякога се налагало да отрязват част от крайниците. Звучи нелицеприятно, но такава е била действителността.

Хулио Телло открива в Паракас и гробница със скелети с особена форма на черепите. Те са силно удължени откъм тила, челото почти се губи и удивително приличат на главите, с които днес обикновено изобразяваме нашите вероятно извънземни съседи. Смята се, че това са най-удължените черепи, открити на Земята. В представите на древните индианци подобна деформация на черепа е знак за принадлежност на човека към елита и за особена чест. Промяната е започвала още в най-ранна възраст, когато, първоначално с бинт, а по-късно с нещо като дървено „менгеме”, стягали главата на детето. И така с течение на години, докато черепът добие желаната удължена форма. Често обаче това водело до тежки последици: силно главоболие, епилепсия и др. Тогава прилагали първите форми на трапанация на черепа. Пробивали с обсидианов нож „дупка” в главата, за „отпушване на напрежението”, която покривали със златна пластина, също белег за аристократичен произход.

Районът на Ика е обгърнат от огромни пясъчни дюни, които на места достигат над 1000 метра височина! Край оазиса Уакачина, където спираме за кратка почивка, местните агенции организират из дюните сафарита с 6-местни бъгита. Те са изключително екстремни и въобще не са препоръчителни за хора с хлабав кръст. Но, както се казва, за всеки влак си има пътници. Нас ни привлече малкото езеро с водни колела в оазиса и конкурсът за танци, който вървеше пред погледа на десетки местни жители и туристи. Хванахме в обектива няколко много сладки детски танцуващи двойки. Тук е много популярен креолският танц „Маринеро”, който всички изучават в училище още от малки. Танцуват го от 3 до 86-годишна възраст.

Слънцето вече клони към залез и е време да се отправим за град Наска, където утре рано сутринта ще летим със самолет над прочутите едноименни линии, останали мистерия за науката и до днес. Наска е сравнително малко градче с население около 30 хил. души, но недалеч от него се намира най-високата дюна в света – Cerro Blanco, на 2078 метра над морското равнище!

(Следва)

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21