ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ: 8. Светилището на брадатия бог

ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ

Вижте всички статии от поредицата „ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ тук.

Как е изглеждало селището

8. Светилището на брадатия бог

Днес ни предстои дълъг път – на югоизток от Куско до Пуно и езерото Титикака, и затова тръгваме рано сутринта. Вече ще се изкачваме по-високо над морското равнище и чувам все повече да витае в пространството думичката кока. Екскурзоводката Елина обаче е деликатна жена и вместо да ни набива канчето колко неприятна е височинната болест, насочва вниманието ни на… гастрономическа тема.

Минаваме най-напред покрай селище, където приготвят традиционното ястие чичарон. Това са пържени до златист загар свински хапки, овкусени със сол и черен пипер, или хрупкави свински кожички, на вид и вкус като чипс. Такива с Мария бяхме опитвали пред няколко години в Хавана. В друго село край пътя ни махат да спрем и да опитаме от печените на скара морски свинчета. В трето отглеждали патици и ги приготвяли на фурна с ориз. Елина разширява кулинарната география, като ни обяснява какво похапват жителите на джунглата – освен екзотични плодове обичали и месо от кайман. Накрая бръква в багажа си и вади опакована в целофан питка, която се оказа традиционен перуански хляб с названието чута. Отчупваме си по парче – хлябът е сладък на вкус, с коричка, намазана с мед, прилича на нашите кифли, но тези без мармалад. Не се реже с нож, а се отчупва с ръце – така повелява традицията, и го консумират със сирене или мляко с какао. Често се поднася като подарък.

След Андахуайлияс, където разглеждаме църквата Сан Педро – Сикстинската капела на Андите, продължаваме към едно от култовите места в Перу – археологическия парк със светилището на бога Виракоча в селището Ракчи. За тази необикновена църква стана дума в една от предишните части на пътеписа, но ми се ще да допълня още нещо. Строена е през XVI век върху останките от дворец на местен индиански владетел и това личи от каменната основа на фасадата. Отстрани се издигат три големи кръста, символизиращи единството на Отец, Син и Светия Дух. Впечатлява с щедрата позлата от 24 карата, с богатата живопис, която свързва влиянието на две култури – европейската и индианската, нещо характерно за църковното изкуство в този ранен етап от колониалното господство на Испания. Важно е било местните индианци да се приобщават към католическата вяра. Показаха ни например камбана, близо до позлатения олтар, с която се формирал нещо като „условен рефлекс”на богомолците по време на службата в храма: ако бие веднъж, например, ще трябва да клекнат в молитва, ако бие два пъти – да се изправят, ако бие три пъти- да се прекръстят и т. н. На една от фреските пък Дева Мария е изобразена да… дъвче кока! Църквата е действаща, тук често идват младоженци от Куско да се венчаят. А през юни изнасят статуята на Сан Педро за литийно шествие. Пред църквата се издига огромно дърво, под сянката на което са се наместили сергиите на местните търговци на сувенири. А тук хляб за тях винаги се намира – потокът от туристи не спира.

До Ракчи се любуваме на речна долина с красиви пейзажи. Успоредно на пътя ни следва отново познатата река Урубамба, която в тази част на страната я наричат Билканоте. Почти навсякъде срещаме големи площи от насаждения с царевица и малки села, които се препитават със земеделие. На много от къщите, очевидно като символи, са изрисувани фигури на лама или лица на индианци от епохата на инките.

Скоро пристигаме, за да разгледаме още един от церемониалните комплекси на инките, появил се на картата на империята през XV век. Един от известните тогава хронисти Гарсия де ла Вега пише, че изграждането на Ракчи е било започнато по времето на инката Виракоча, продължено при управлението на Пачакути и завършено от Тупак Юпанки при царуването му до 1493 година. Ритуалният комплекс в Ракчи бил посветен на Виракоча – богът, който според митологията на инките е създател на света и човешката цивилизация. Неговото по-старо име било Кон Тики – навярно си спомняте, че така се е наричал и знаменитият тръстиков сал на норвежкия изследовател Тур Хейердал в морското му пътешествие от Южна Америка до Полинезия през 1947 година. В представите на индианците богът Виракоча изглеждал като бял мъж с брада. Твърди се, че той се спуснал от Космоса и създал човечеството на остров в езерото Титикака, научил хората как да живеят и да се трудят и изчезнал, обещавайки някога да се върне и да види резултата от това, което сътворил. Инките таили надежда, че някога наистина той ще се върне. И когато видяли нахлуващите в родината им брадати испанци, ги сметнали за богове, приличащи на Виракоча, и не ги посрещнали враждебно.

От светилището на Виракоча е запазена внушителна по размерите си колонада, разгърната по дължина на около 100 метра. На равно разстояние от двете й страни се нижат останките от други, по-ниски колони. Имало е дървен покрив, който свързвал цялата конструкция. По време на церемония инките се редели на опашка от двете страни на колонадата – от едната мъжете, от другата жените. В изграждането на колоните инките използвали изключително хомогенна и здрава смес от глина, човешки коси, слама и козина от морско свинче, която испанците бързо оценили като много добра и я използвали в строителството. Основата на колоните индианците градели с вулканични камъни. Добивали ги от близко разположен вулкан, който по онова време не създавал проблеми. Но се предполага, че страхът им да не би да се събуди ги е накарал да напуснат и изоставят светилището. Стените на колоните били украсени с оцветени геометрични фигури, някои от които са се запазили и до днес.

Паралелно с ритуалната част инките изградили и цял „квартал” със симетрично подредени жилищни сгради, улици, складове за храна и оръжие, подземна водоснабдителна система, която функционира и сега, площадка за ритуали и пр. Целият комплекс бил ограден с високи почти 4 метра стени, осигуряващи неговата безопасност. Стратегическото местоположение на Ракчи между Куско и Пуно позволявало на инките да се снабдяват с храна и от двете места. Интересно е, че и тук, както в Ика и Паракас, са открити деформирани черепи на мъртъвци със знатен произход.

Археологическият парк Виракоча предлага на туристите не само пътешествие в древната история на инките, но и възможност още веднъж да се поохарчат на базара със стоки от всякакъв вид. Преобладават обаче керамичните изделия и това е така, защото в района на Ракчи грънчарският занаят е с многолетни традиции.

След неизбежния шопинг, поемаме към следващата спирка по пътя за Пуно. А тя е на вече сериозна надморска височина – 4335 метра! Колкото повече набираме височина, толкова околната природа се променя- навлизаме в същинска степ. Все по-често виждаме стада от лами и алпаки, околните хълмове стават все по-голи. Пределът, след който ще започнем полека да се спускаме, се казва Ла Рая. Тук спираме за снимки- как ще пропуснем да се фотографираме на първия покорен от нас четирихилядник! Има и един „малко” по-високо – глетчерът Чимбоя (5070 м), мярка се между хълмовете със снежното си калпаче. На Ла Рая отново базар: пончос, шалове, жилетки, пухкави шапки, и пазарлъци – няма как, така е по правилата на свободната търговия. Жените, които ровят в сергиите да ни намерят „най-хубавата” стока с „най-добра” цена, не са за завиждане. Сега грее слънце, но не за дълго и ще стане студено, а и височината си казва думата, та на повечето продавачки по устата им личи, че не спират да предъвкват кока, която им дава сила да издържат и чувството за ситост, ако огладнеят.

Продължаваме нататък. Край пътя на „махали” се редят жилищата на местните жители. Трудно се живее тук: нощем температурите падат под нулата. Затова Елина казва, че жилищата им са малки, по-лесно да се отопляват. А с какво, като наоколо ни дърва, ни въглища. Ами събират хората животинския тор от добитъка, който отглеждат: крави, овце, алпаки. Сушат го на слънце и казват, че давал добра топлина, а и по-малко миришел, когато съхнел на открито. А иначе условията за паша в степта са идеални. Имат и болница, и църква, и училище, макар и на по-дълги разстояния, но с това през годините се свиква.

Последна спирка преди крайбрежието на Титикака- градчето Пукара. Тук имало кафене с магазин, където се продавали „хиляда вида” кафе, какао и не знам какво още. Първо обаче ще влезем в местния исторически музей, където са изложени артефакти от културата Пукара. Тя е съществувала през периода 200 г. пр. Хр. – 400 г. от н. е. Показани са керамични находки, оръжия, селскостопански сечива, включително и изработени от кости на алпака. Тук земеделието е било силно развито. Най-силно впечатление правят статуите на бойци с глави на кръста. Воините пукара били едни от най-кръвожадните в древността, наричали ги „великите убийци”. Имали обичай да одират живи враговете си и за разлика от североамериканските индианци, които скалпирали противниците си, пукара им режели главите и ги окачвали на кръста си. Носели в бой „шапки” от тиква, които имали дебела кора и ги предпазвали от удар в главата. Пукара и инките имали и общи символи – например мълнията. Има в музея такъв паметник, с мълния и жаба в средата, която пък е символ на пукара. Когато се появявала жаба, хората се радвали, че има вода и живот. Но може би най-характерния символ на Пукара си остават биковете, които може да се видят по двойки на покрива на някоя къща, а такива има и достатъчно на оградата на местната църква Света Изабела и по сергиите със сувенири. Бикът, особено белият, е символ на сигурност и плодородие, затова го поставят на покривите на къщите – да ги пази.

Залезът ни настига и вече по тъмно пристигаме в Пуно. От хотела ни помагат за багажа, защото центърът, където се намира той, е разкопан заради ремонт. Едва събираме сили да обърнем по чаша вино на вечеря и бързаме да отпочинем, че утре отново рано сме на път. С корабче по езерото Титикака.

(Следва)

 

 

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ
Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

19/03/2020

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*