ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ: 9. Сладкото „море” Титикака

ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ

Вижте всички статии от поредицата „ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ тук.

От Такиле Титикака прилича на истинско море

9. Сладкото „море” Титикака

Днешният ден се очертава хубав – небето е чисто, слънцето грее топло, настроениетое е добро. В очакване сме да преживеем още една вълнуваща атракция на перуанска земя. С катамаран ще поплаваме из езерото Титикака, ще гостуваме на два от многобройните му острови (42!).

Титикака е най-високото планинско сладководно плавателно езеро на Земята. Намира се на височина 3812 м над морското равнище. Простира се на площ от 8320 кв. км, достига дълбочина 281 м, 27 речни притока се вливат в него. Водата е студена, обикновено между 9-12 градуса, и не става за къпане и плаж. През езерото минава и символичната водна граница с Боливия, която държи 40 % от територията му. Останалата част е перуанска. От пристанището на Пуно тръгват всеки ден кораби по редовна линия до боливийския съсед.

За името на Титикака – Божественото езеро, витаят различни легенди, но всички го свързват с пумата и още по-конкретно с т. нар. сива пума или пумата от сивата скала. Едно от тези предания разказва, че в далечни времена езерото било дъно на долина с планински възвишения, до които богът Виракоча не допускал изкачването на хора. Някои обаче нарушили тази забрана и, огорчен от това, Виракоча се разплакал. От сълзите му долината се напълнила с вода и се появило езерото, възвишенията пък се превърнали в острови. Но за съжаление множеството сиви пуми, които населявали долината, не могли да се спасят от залялата ги вода и се удавили. Те дали името на езерото. Друга версия свързва името на езерото с един най-големите му острови – Островът на слънцето (Isla del Sol), който се намира на боливийска територия и до него се стига с лодка от пристана на боливийския град Копакабана. Счита се, че оттук Манко Капак и Мама Окло поставят началото на цивилизацията на инките преди златната пръчка, дарена им от Бога Слънце, да им посочи Куско като техният нов дом. Този остров имал формата на пума и тук са запазени множество руини от времето на инкската империя. Нещо повече, по време на експедиция през 2013 година от акваторията на езерото около Острова на слънцето са извадени нови, многобройни артефакти от епохата на инките: злато, сребро, керамика на 1500 години.

Мъртви пуми не знам дали някой е намерил, но с течение на времето има и други пострадали от иначе богатата фауна в езерото. Например рибата Orestas cuvieri е изчезнала безвъзвратно още през миналия век след като езерото било зарибено с хищнически видове като пъстървата. Днес от 14 ендемични вида риба са останали половината. Застрашен вид е и гигантската жаба, откритие на световноизвестния френски изследовател Жак Ив Кусто по време на експедицията му на Титикака през 60-те години на миналия век. Тя достигала размери до 56 см, крайниците й завършвали с нещо като „ръце” с ципа, издавала силен крясък.

Качваме се на корабчето и след двайсетина минути, докато слушахме презентацията на езерото, пристигаме на първия остров от днешната ни програма- тръстиковият остров Урос. Неколцина мъже, работещи на площите с тръстика, ни махат приветливо с ръце под надписа на езика аймара „Камисараки” (Kamisaraki), което означава „Добре дошли”. Малко след това акостираме на острова и се отправяме по пружиниращата тръстикова платформа към домакините, които ни очакват да им бъдем гости. Това са три жени, които през днешния ден щи посрещат туристи. Другите обитатели на платформата – мъже и ученици, рано-рано са заминали за Пуно. Дамите говорят езика аймара, но знаят и испански, на който накрая на нашето гостуване ще ни изпеят песен за разбирателството между хората, независимо от каква раса и религия са те. Облечени са в традиционните за аймара разноцветни дълги поли и елечета с бродерия, на главите си носят малки бомбета. Приготвили са да ни покажат сувенири, които са изработили ръчно, плетени шалове, покривки и др. Ще ни разведат в жилищата им, също от тръстика, а накрая ще ни разходят с тръстиков сал из езерото.

Някога, в далечното минало, едно семейство аймара, което е избрало да живее на езерото Титикака, е населявало… само една тръстикова лодка. Тя е била техният дом и на практика всичко. Имало такъв народ, наречен урос – езерни хора, които са съществували далеч преди инките и вероятно сега сме попаднали на нещо като техни наследници. Поне по начина на живот.

Сега на един тръстиков остров живеят средно 15-20 човека, обикновено роднини, в няколко тръстикови къщи. Островът се строи за около 6 месеца, „експлоатационният му срок” е приблизително 20 години, след което трябва да се изгради нов. А нов остров е длъжен да построи за семейството си и синът, когато се ожени. Ако пък близките на острова се скарат невъзвратимо, тогава всеки си „отчупва” от него парче и се отделя от останалите. Платформата се изгражда от почвата, на която под водата расте тръстиката. Парчетата от тази основа се връзват с въжета и до няколко месеца буквално се сливат едно в друго. Върху нея се нареждат стеблата на тръстиката, едно върху друго на кръст, и цялата тази конструкция, която може да стигне дебелина от 2 и повече метра, се застопорява към дъното, за да не мърда и отплава без нужда. Къщичките са малки, на някои са монтирани слънчеви бойлери. Чрез соларни колектори се осигурява електричество, а за готвене жените обикновено използват газови бутилки. Има училище, църква, медицински пункт, поща.

Запознавайки ни с бита на тези езерни хора, екскурзоводката ни Елина показва за какво повече може да се използва тръстиката, освен за строителен материал. Ами първо – за храна, дори похрускахме едно от стеблата, после за лек – парче от кората на тръстика може да се сложи на челото при висока температура и да я свали. За отопление в студените нощи няма как да се запали огън и тогава на помощ идват дебелите одеала.

След цяла фотосесия, изпълнена със смях, защото се бяхме дегизирали в местни костюми, идва време и за разходката из езерото с тръстиков сал. Нашият се случи украсен с глави на пуми. Но за да го извадят от импровизирания му кей, две от нашите домакини трябваше да напрегнат здраво мишци и да напънат веслата. Стана ни жал – едната дори се задъхваше, може би страда от астма или нещо подобно. А цената е 10 солес на човек и очевидно са им жизнено нужни тези пари. За тях туризмът е един от малкото източници на доходи. После става по лесно: салът е закачен за моторна лодка, която му дава и необходимата скорост, и облекчение за жените, защото не си представям да гребат през цялото време с 10-15 човека на борда!

Сбогуваме се с трите женици и сме отново на катамарана, за да отплаваме за следващия остров – Такиле. Тук тръстика няма, но за сметка на това пък трява да се изкачим по стръмна пътека, от която в началото направо оплезих език. Докато на Урос живеят около 2000 души, на Такиле са поне 5000 и езиктъ им е кечуа. Тъй като са далеч от Пуно, няма как подобно на сънародниците си в Урос да ходят на работа в големия град. Занимават се със земеделие и животновъдство. Отглеждат предимно картофи, боб, царевица, която пък използват за храна на добитъка. Гледат крави, но поради липсата на условия за обичайната им паша, алпаки липсват в домашния двор.

Пътеката отвежда високо нагоре и когато стигаме на върха до малък площад, надморската височина вече е 4200 метра! Някои от нашенците се отказаха и предпочетоха да останат по-надолу. А имаше и други чуждестранни групи, главно азиатци, които водеха със себе си човек с… кислородна бутилка – да ги подсигурява при нужда заради надморската височина. На площада има магазини с текстилни изделия, предимно шапки и шалове, произведени… от мъже. Това е една особеност на острова, където мъжете плетат, перат и знам ли още какви ги вършат вкъщи за сметка на жените им. Докато хапвахме в един от ресторантите на острова страхотно приготвена на плоча пъстърва, сервитьорът – младо момче, ни демонстрира и плетиво, и специално приготвяне на препарат за пране от натурални продукти. Носи специфична плетена шапка както останалите мъже. Но когато върху нея се сложи и бомбе, става дума за „уважителен” според местните представи човек. А че мъжете в Такиле се радват на голямо внимание от жените личи и по поясите, които им даряват младоженките по време на брачната церемония. Едни за работа на нивата, други за официални случаи и т. н. Екскурзоводката ни ги показа, като изнесе цяла етнографска лекция.

От терасата на един от текстилните магазини се открива невероятна гледка към Титикака и ако не знаеш къде си, сигурно ще се излъжеш, че пред теб се е ширнало необятно море.

Връщаме се в Пуно. Ще имаме свободно време, което всеки може да използва както му е по сърце. Но още след слизането ни на пристана ни посреща музикална „бомбардировка” с ритмите, които достигат от мястото на танцовия фестивал, започнал още от сутринта. Пуно е град с близо 200 000 души население, известен с многото си фестивали през цялата година. А днешният е посветен на юбилейна годишнина на местния университет. Сградата му, между другото, е най-високата в града. Танцьори са студентите и когато сега разглеждам снимките, направени на улицата, имам чувството, че съм попаднал на подобие на знаменития карнавал в Рио де Жанейро. Перуанците обичат да танцуват, това е в кръвта им. Една от екскурзоводките ни казваше, че в Перу са популярни близо 350 танца и танцуването на празници или по друг подобен повод е традиционно народно забавление.

Разходихме се по една от пешеходните търговски улици, изпълнени с магазини за сувенири, малки ресторанти и обменни бюра. Центърът и днес остана затворен и една от най-привлекателните сгради в града – катедралата, успях да снимам през една от дупките на строителната ограда. Иначе градът наподобява разположението на Куско, но е на брега на Титикака. Повечето сгради никога не са видели мазилка.

Но и Пуно, както Хулиака, откъдето щяхме да вземем самолета за Лима, имат и лоша слава. В тях цъфти мощна контрабанда от съседната Боливия. Разликата в цените на основни стоки (ориз, захар, мляко, дори и бензин), които се доставят от боливийската страна, е направо стряскаща за митническите органи, но манна небесна за местното население. Ако например една газова бутилка струва нормално 50 солес, от Боливия се доставя и продава на перуанския пазар за 17-18 солес! В сряда и петък цяла улица е заета с такива стоки и пазарът започва още в 04. 00 сутринта.

Идва и последният ден от пътешествието ни из страната на инките. Колкото да видим още находки от онова време в археологическия комплекс Силустани – вече писах в една от частите на пътеписа за гигантските кули – гробници, открити тук. Те са строени в съседство с едно красиво езеро с остров в средата – езерото Умайо, което някога е било част от Титикака.

Полетът от Хулиака до Лима е за около час и нещо. Отново сме в Мирафлорес, в познатия ни хотел. И със свободно време, през което направо се изкефихме в един забележителен рибен ресторант, който мога да препоръчам на всеки гост на Лима – ресторант „Alfresco”.

И така, времето ни в тази очарователна южноамериканска страна изтича. Но преди да затворя страницата „Перу”, ми се иска да добавя още нещо, което въпреки многобройните писания по темата може да даде допълнителни детайли за гибелта на великата империя на инките.

(Следва)

 

 

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ
Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/
25/03/2020

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*