ТУНИС – ЕДНО БИЖУ МЕЖДУ МОРЕ И ПУСТИНЯ: 6. До Сахара и назад

ТУНИС – ЕДНО БИЖУ МЕЖДУ МОРЕ И ПУСТИНЯ

Вижте всички статии от поредицата „ТУНИС – ЕДНО БИЖУ МЕЖДУ МОРЕ И ПУСТИНЯ тук.

6. До Сахара и назад

Днес започваме най-запомнящото си пътешествие в Тунис , което ще ни отведе до пясъците на великата Сахара. Пустинята, която заема 38 % от общата площ (164 хил.кв.км) на Тунис и която според статистиката всяка година „отхапва” почти около 40 метра от територията на страната. Там ще яздим камили, ще се любуваме на удивителните пейзажи в оазисите с финикови палми, ще видим как живеят троглодитите – хората, избрали за битието си подземни пещери в пустинята вместо удобствата на съвременния град, ще попаднем и сред декора на филмовата мегапродукция „Междузвездни войни”…

Това пътуване започна с една комична история. Трябваше да тръгнем с автобуса в 07.30 часа сутринта и да станем от сън поне час по-рано – с три дами е така. Когато погледнах часовника си обаче, с ужас видях, че часът на тръгването е настъпил, а ние не сме готови и ще пропуснем чаканата с нетърпение екскурзия. Вдигнах домочадието на крак под пълна пара, когато някоя от въпросните дами зададе простичкия въпрос:”Ама ние защо ставаме толкова рано?” Погледнах часовника си пак и той показваше цифром 03.20! Оказа се, че още в просъница съм го мернал от обратната страна, достатъчно да предизвикам напълно излишния стрес, а по-късно да стана обект на подигравки.

В 07.30 все пак се строихме пред хотела, автобусът дойде навреме и потеглихме на пътешествието, което щеше да продължи два дни с една нощувка на прага на пустинята. Първата ни спирка се оказа Ел Джем, където се намира най-запазеният и трети по големина в света (след Рим и Капуа) римски колизеум. Размерите му са внушителни: диаметър 128 метра и височина на трибуните 36 метра, капацитет – 35 000 зрители. Хората, които наблюдавали кървавите гладиаторски битки и състезанията с колесници, се разполагали на четири нива: на първото императорът и свитата му, на второто – генералите, на третото – патрициите и на четвъртото- народът. Колизеумът е бил изграден през III век по времето на римския император Гордиан I, като строителството му е продължило цели десет години с участието на стотици роби. В ново време колизеумът, който се отличава с чудесна акустика, често е сцена на концертни прояви,но и арена на касови холивудски продукции. Тук, например, са снимани най-напрегнатите епизоди от абсюлютния филмов хит „Гладиатор” с актьора Ръсел Кроу в главната роля.

Напускаме Ел Джем, за да се насочим към следващата точка по маршрута – Сфакс. Този едномилионен град е със силна икономика, център на маслодобивната индустрия в Тунис, тъй като районът е много богат на маслинови насаждения. Разполага с голямо търговско пристанище на Средиземно море, има и летище. Тук посетихме малка маслобойна, в която ни показаха целия процес за преработка на маслините и производството на зехтин- от събирането им, което за семейството е цял ритуал, и поставянето им в пресата от мелнични камъни до отделянето на маслото. Накрая остава нещо като кюспе, което се използва и за наторяване. В Тунис считат маслиновото дърво за свещено!

Сфакс е много странен град. Тук живеят едни от най-богатите хора в Тунис, с милиони долари в банките. В същото време ходят едва ли не като…клошари,не знаят какво е ваканция и релакс, кътат си парите, сякаш ще ги носят със себе си и на оня свят. По тази причина ги наричат „тунизийските евреи”. Самите те не работят, другоселци вършат работата. Женят се само помежду си. Пращат децата си да учат в чужбина. Не се занимават с туризъм.

Продължаваме по чудесен асфалтов път на юг, към Габес – последният град край морето. След това ще навлезем в „сухата” част на страната. По пътя никъде не срещаме коли с цвят металик. В Тунис металикът е забранен, за да не заслепява шофьорите, отразявайки силното слънце. Колкото повече наближаваме Габес, толкова повече пейзажът навън започва да се променя и да замирисва на пустиня, хората от околните селища пък стават все по-мургави.

Габес е с население около 145 хиляди души. Голям индустриален град с развита химическа промишленост, маслодобив, риболов. Интересна подробност е, че тук се практикува и лов на сюнгери (водни гъби). Това е морско безгръбначно шуплесто животно, което се използва в козметиката за производството на гъби за баня. В Габес спряхме край една палмова плантация, за да опитаме много вкусен палмов сок. Почерпиха ни и с фурми. От фурмите продаваха разфасовки от по 1 и 2 килограма, но се отказахме да вземем точно сега, защото трябваше да ги тътрим през цялото време на пътуването ни до Сахара. Между другото в Тунис броят на финиковите палми,от които се раждат фурмите, е един от белезите за икономическото състояние на тунизийците: смята се, че оазис със 150 палмови дървета,например,обезпечава статуса на един средно богат човек. Една финикова палма може да даде и до 60 кг плод.

Край на морския пейзаж , стъпваме в пустинята и се насочваме към едно от най-екзотичните места в тази част на страната – околностите на град Матмата, където живеят троглодитите. За първи път ни се падаше да видим необичайните обиталища на местните бербери – подземни пещери, превърнати в жилища. Властите са построили специално за тях десетки апартаменти в новата част на Матмата, но троглодитите отказват да се преселят в тях. Предпочитат да си живеят в пустинята, както векове наред са правили техните предци.

Любопитно ни беше да видим как са устроили бита си тези хора. Екскурзоводът ни Мохамед разказва, че в тези подземия живеят близо 3000 души. Повечето са с тъмно лице и зелени очи – типичен образ на берберите, които говорят и на някакъв техен си диалект. Едно помещение се прокопава за около половин година с усилията на поне 10 човека. Влязохме в един такъв „апартамент” – ами хората са се обзавели с най-необходимото: гардероб, скрин, меки постелки за сядане в дневната и за сън в спалнята. На стената в дневната са налепени плакати със снимки на местен футболен отбор – очевидно стопанинът е запалянко. Жените готвят на газов котлон – в кухнята ухаеше приятно на някаква манджа. С газ се снабдяват от новия град. Бабата, поне така изглеждаше жената на входа на жилището, месеше хляб и същевременно събираше бакшиши от туристите. Край едно от жилищата бяха курдисали камила за снимки. Само не видяхме баня и тоалетна, но в пустинята да се облекчиш няма проблем. В помещенията се поддържа постоянна температура – около 20-22 градуса, независимо, че навън през деня градусите може да стигнат и 50, а през нощта да паднат до минусови стойности. Някои от жилищата разполагат и с работно помещение, където обикновено жени тъкат на стан килими с берберски мотиви. Пещерните жилища, които ни показаха, бяха сравнително по-скромни. Има и такива, които са поукрасени, входовете им са боядисани в бяло, а до тях са изсечени стълби.

След колизеума в Ел Джем отново се сетихме за холивудските кинопродукции. Ще припомня, че в Матмата са снимани сцените от планетата Татуин във филма на Джордж Лукас „Междузвездни войни”.

Напускаме Матмата и продължаваме по път сред пясъчни хребети, осеяни с камъни. Това още не е Сахара, а една пустинна територия, подобна на баластра, с много рядка растителност. Мине не мине някой километър и изпод земята току изскочат хлапетии, малки троглодитчета. Посоката ни е Дуз – последният град в предмостието на Сахара, където ще преспим. Наричат го „Вратата на пустинята”. Разположен е сред оазис с финикови палми. Счита се за най-известното място за сбор на номадите, тук те провеждат и сватбените си ритуали, както и традиционни номадски игри с коне и камили – атракция за гостуващите в оазиса туристи.

Настаняваме се в хотел „ Сахара Дуз”, тризвезден, макар че тия звезди са му много. Има закрит басейн с топла вода, но се отказахме да го ползваме – вътре беше супа топчета.

Оставихме багажа и автобусът ни отведе на „стартовата площадка”, откъдето по залез щяхме да яздим камили. Облякоха ни в едни черно-бели раирани наметала, вързаха ни на главите по една чалма за мъжете и по една кърпа за жените и яхнахме „корабите на пустинята”. Всяка камила си има име –моята се казваше Мауш, на Марги- Джими, на другите не помня имената. Всичките бяха мъжкари, като всяка имаше местен водач. На една й бяха сложили намордник на устата, защото е в любовен период, става агресивна и хапе.

Керванът потегли и навлязохме в истинската Сахара. Тази, която познаваме от филмите, книгите и учебниците по география. Гледах безбрежните пясъчни вълни и страшно се вълнувах, защото да стъпя в Сахара беше и моя мечта от години. За първи път с Мария и децата съзерцавахме, и то от седлата на камилите, великолепния африкански залез. Гледахме как нажеженият до оранжево диск на слънцето безпомощно се мъчи да се задържи над хоризонта. Нямаше как да успее, мракът го надви. И тогава баш камиларят нареди на кервана да спре, камилите една по една подвиха крака и ние слязохме от тях. Да са се уморили абсурд. Минали са едва трийсетина минути. Камиларчетата се размърдаха и започнаха да ни раздават кока кола. Явно за това е тази пауза. Един дойде и ме попита дали можем да почерпим водача им – дребосък с вид на хитрец, който не сваляше цигарата от устата си. О кей, какъв е проблемът. Проблемът се оказа цената, която ни поискаха за кока колата, без да ни предупредят преди това, че напитката допълнително се плаща. На всичко отгоре ни поискаха толкова, колкото вероятно се плаща в луксозен хотел. Но да се пазариш, буквално обграден от тях насред пустинята, в началото на нощта, е напълно безмислено. И трябваше да си платя като поп. Не ми е до парите. Ако за една кока кола вземем да си късаме нервите, къде е Киро на кирия. Но ми развалиха настроението. Такива са арабите, да ме прощават. Винаги, както се случи и в Египет, очаквай да ти скроят някой номер.

Вечеряхме в ресторанта на хотела. Обменихме допълнително валута – в Тунис са пазарува само с тунизийски динари, и побързахме да си легнем след уморителния ден, че утре ни очакват нови приключения. А ще тръгваме и доста рано – някъде към 05.00 часа.

Още по тъмно автобусът ни нагази сред едно голямо солено, но пресъхнало езеро – Шот ел Джерид, което преди милион години е било море. Сега земята е набръчкана като след дълга суша. На това езеро тунизийците са построили голям завод за добив на сол. Но от кристалите на солта изникват необикновените форми на „цветето”, наричано пустинна роза. Спряхме с автобуса да си „наберем” от розата и помня, че от нея занесохме почти малък „букет” в България.

Пътуваме на запад към Таузер – един от най-красивите оазиси, чиято природа е вдъхновявала творчеството на поети и писатели. Дори на купюрите от 30 тунизийски динара стои ликът на един от тях – националният поет Абдул Касим Ешеби, който умира от сърце съвсем млад, на 24 години. Таузер е град с близо 300-хилядно население, има летище, много хотели и единственото голф игрище в пустинята. Заради чистия въздух французите са едни от чуждестранните туристи, които най- много предпочитат да прекарват ваканцията си тук.

Слизаме от автобуса и се прекачваме на конски карети, които ще ни отведат в близкия зоопарк. Там ще видим цяло съзвездие от фауната, характерна за тази част на страната. Рано сутринта е и още е много студено – ушите ми направо измръзнаха. След петнайсетина минути стигнахме зоопарка, където ни посрещна един, меко казано, словоохотлив гид с невероятно чувство за хумор. От контактите му с италиански туристически групи беше научил доста лафове от езика на Апенините и от време на време пускаше по някой от тях, сякаш пред него стояха италианци, а не хора от други страни. Тръгнахме из зоопарка и човекът започна да представя обитателите по много забавен начин: наричаше всяко животно с името на известна личност от шоу бизнеса или друга популярна сфера, а и с каквото друго му дойде на ум. Така едно от шимпанзетата се оказа, че носи името на американската актриса Ракел Уелч, скорпионът – на певицата Джанет Джаксън, една от камилите – на футболната звезда Диего Марадона, саламандъра оприличи на…секс машина, друга камила – на Али Баба. А когато приключваше демонстрациите със змии, ги пъхаше обратно в „гаража”, т.е. вивариума. Накрая поиска цигара от един от туристите, уж за шимпанзето, но си я лапна той. Забавно шоу!

След зоопарка ни качиха на джипове и продължихме още по на запад, близо до границата с Алжир. Тук ще спрем в два оазиса – Шебика и Тамерза, преди да се отправим към последната точка от маршрута – Кайруан. Някъде там, между тези два оазиса, е сниман и филмът „Английският пациент”.За първи път се качвах на джип за преход през пустинята и имах чувството, че съм на шейна – колата буквално се плъзгаше из пясъците. Може би така, но на много по-високи скорости, изглежда препускането на автомобилите в знаменитото рали Париж – Дакар. Наоколо се издигат лунните скални хребети на Атласките планини, на фона на които редицата от джипове изглежда като малка тънка нишка, пълзяща из мистичната пясъчна пустош. Някои от тези скални възвишения имат странни форми – наближавайки оазиса Шебика, виждаме на хребета нещо като полегнало чудовище, удивително наподобяващо гигантското туловище на… динозавър.

Шебика е невероятно творение на природата. Да оставим палмите с фурми – има ги във всеки оазис, повече или по-малко. Порази ме каньонът, откъдето като тънка струйка започва да пъпли вода, постепенно да се разширява под формата на поток и накрая да се разлее сред гората от палми, за да им дава живот – и на тях, и на хората, които населяват този оазис. А в Тамерза, също толкова живописен оазис с водопад, трябваше да проявим умението си да се пазарим с местните търговци. Тук, сред декора на пясъчните скали и сгушените в подножието им примитивни къщурки, се е разположил пазар на какво ли не: от тарамбуки до ръчно тъкани килими, от бижута до прословутите пустинни рози, от всякакви кристали ,вулканични камъни и амулети до насипни или пакетирани фурми, естествено и неизменните одежди. Оттук закупихме много красиво килимче с мотив от пустинята, ръчно изтъкано от местна берберка. Свалихме доста цената, но за фурмите, може би защото бяха в кутии, си намерихме майстора.

Напуснахме Тамерза и малко преди Гафса, най- големият град в Южен Тунис с население около 430 000 души, с летище и собствена радиостанция, сменихме джиповете и продължихме с автобуса. В Гафса, който е и най-големият град след пустинята, са открити най-ранните следи от присъствие на човека в Северна Африка.

Ето, че пристигаме в Кайруан. След Мека, Медина и Йерусалим това е четвъртият свещен град за мюсюлманите и най-святото място за изповядващите исляма в Магреб. Казват, че ако нямаш пари да посетиш Мека или другите два свещени града, трябва поне 7 пъти в живота си да дойдеш в Кайруан, който от 1988 година е под закрилата на ЮНЕСКО.

Кайруан е основан през 670 година на мястото на стара византийска крепост и има над 300 джамии, като най-старата, Голямата джамия, е издигната още в годината, когато Кайруан излиза на историческата карта. Днес този храм е най-важният религиозен център в Тунис и символ на града. Прилича на крепост и има 35-метрово минаре. За строежа й са използвани материали от разрушения от арабите Ел Джем, както и огромно количество антични колони от римско-византийската епоха. Кайруан е бил важен град в Северна Африка, става и столица на тогавашната провинция Ифрикия, но поради постоянните нападения от местните бедуински племена губи това значение и арабите преместват столицата в днешния град Тунис.

Освен като свещен град, Кайруан е известен с производството на ръчно тъкани килими и със сладкишите си с фурми, каквито, за съжаление, така и не опитахме. Но ни заведоха в една фабрика за килими. Тук този занаят, упражняван от жени, е с големи традиции. Девойката от Кайруан трябва сама да изтъче килим, преди да мине под венчило.

Килимарството в Кайруан датира от средата на XIX век и до голяма степен се основава на практиката на местните номадски племена, които обработват вълната на отглежданите от тях овце и кози. Използват се лесно преносими и прости като конструкция хоризонтални дървени станове, а самите килими като дизайн се отличават с геометрични фигури и ярки цветове. Тъкането не се извършва по шаблон, а изцяло по памет или като резултат от въображението на тъкачката. А във всеки килим са втъкани хиляди възелчета.

Килимите, които гледахме във фабриката, наистина са много красиви и с отлично качество, но и доста скъпи. Затова и не видях някой от туристите в наши автобус да е направил такава покупка.

В хотела се прибрахме към 19.00 и тъкмо се насочихме към ресторанта за вечеря, когато се появи колегата Монсеф и твърдо заяви, че за нищо на света няма да ни остави да се храним в хотела. Купил риба и ни кани на вечеря в ресторанта на любимия му хотел „Фестивал”. Как да му откажеш!

(Следва)

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21