САЩ – от Ню Йорк до Калифорния: 8. Сан Франциско – Златният мост и тюрмата Алкатрас

САЩ – ОТ НЮ ЙОРК ДО КАЛИФОРНИЯ

Вижте всички статии от поредицата „САЩ – от Ню Йорк до Калифорния“ тук.

san-francisco-01

8. Сан Франциско – Златният мост и тюрмата Алкатрас

На летището в Сан Франциско ни посрещнаха като… клиенти на казино! Настаниха ни в дълга 8 метра лъскава лимузина, облицована отвътре с черна кожа, естествено и с бар. Шегувахме се, че не може да е другояче, след като сме шетали вече из казината на Лас Вегас. Хотелът ни се оказа много приличен, в централната част на града. Вечерта похапнахме в заведение с гръцка кухня. На всичко отгоре имахме рожденик и домакините ни позволиха да се почерпим за негово здраве с родна троянска сливова ракия. Има нещо приятно и за душата, когато на хиляди километри отвъд океана усетиш някакъв балкански привкус…

На другия ден ни се падна страшно приказлив екскурзовод – Александър, който не спря да говори през цялото време. Не беше удобно да го прекъсваме, за да си починем за малко от словесното торнадо. Но все пак сме му благодарни, че за краткия ни престой научихме толкова много неща за града.

Името на Сан Франциско се свързва с църковните мисии, които се установяват в тази част на Америка. Най-старата църква в града е „Мисия Свети Франциск от Асизи”, съществува от края на ХVІІІ век, носи името на монах, представлявал по онова време францисканския орден. Сан Франциско е разположен на Западното крайбрежие на САЩ с излаз на Тихия океан и е един от главните градове в щата Калифорния.Истинското му и бурно развитие започва след откриването на златните залежи през 1849 година. Тогава хиляди авантюристи, обзети от златната треска, се насочват към тези места. Само за пет месеца след идването на жадните за забогатяване европейци, с развитието на минното дело и бизнеса, животът в града се променя кардинално. Дотогава тук са живеели около 25 000 души, а след златния бум населението му се увеличава в пъти.

Това шеметно начало е увековечено чрез един забележителен паметник в центъра на града. На него са изваяни фигурите на трима златотърсачи, изписани са имената на първите по-влиятелни хора с принос за развитието на града, а на върха е поставена статуя на богинята Минерва. Цялата композиция изразява силата на откривателството и мощното развитие на селището след това.

Непосредствено срещу този величествен паметник се намира сградата на Кметството, която удивително прилича на Капитолия във Вашингтон. Построена е след унищожителното земетресение през 1906 година и последвалия пожар, изпепелил ¾ от града. Проектирането на сградата било възложено на млад архитект, завършил училище по изкуствата. И действително – погледнато отвън, Кметството на Сан Франциско си е направо архитектурен шедьовър.

Земетресенията не са никак рядко явление в Калифорния. Александър дори спомена, че се прогнозира до 2030 година земята в района отново да се разбуни и това кара местните хора непрекъснато да са нащрек. Когато се разхождахме из Сан Франциско ни направи впечатление, че с изключение на центъра повечето сгради са на по 2, максимум 3 етажа. След катастрофата през 1906 година се е наложил специфичен архитектурен стил на сградите и нова технология на строителството им. Почти няма къща без еркери, по-високите жилища задължително разполагат с аварийно метално стълбище отвън на фасадата, както това се изисква за хотелите и у нас. Нискоетажните домове се строят от дърво, замазват се отвън с гипс или по-устойчива мазилка, боядисват се в красиви ярки цветове, слагат са разни гипсови орнаменти и…готово. Ако стане земетресение, няма тежки конструкции, които да застрашат живота на хората. Висока степен на сигурност е вложена и в изграждането на небостъргачите, без които и град като Сан Франциско не може. Визирам например внушителната сграда на Пирамидата (255 м висока), в която се помещава най-голямата застрахователна компания в Калифорния – Трансамерика.

В момента Сан Франциско наброява около 820 000 жители. Изненадващо малко с оглед мащабите на града. Златната треска е довела хора от най-различни националности, които постепенно с нарастване на съответната диаспора са обособили и свои етнически квартали. Тукашният Чайна таун е най-големият и най-стар китайски квартал в Америка. Ричмънд е руска територия. Норт бийч е средище на пришълците- „макаронаджии” от Ботуша. Мишън събира латиноамериканците, сред които най-много са имигрантите от Мексико. Виетнамците пък имат своя Тендерлойн. Има и квартали, които не са се обособили по етнически признак. Например тузарите имат Телеграф Хил, Президио, Марина. Хейт Ашбъри е кварталът на хипитата от 60-те години на миналия век. А Кастро е съвсем в духа на „новото” време –тук е царството на обратните, където педерастията е издигната в култ. В този квартал може да се види огромен шарен като цветовете на дъгата байряк да се вее насред улицата, за да легитимира хората с различна сексуалност. Такива знамена дори висят демонстративно от балконите на някои къщи! В предизборната си кампания сегашният американски президент Барак Обама обеща да подкрепя хомосексуалната общност в САЩ и го прави, като настоя и за признаването на еднополовите бракове в страната. Въобще в Америка има голяма толерантност към обратните. Висши чиновници не се притесняват да обявяват публично своята съпричастност към гей обществото. Вероятно такава връзка може да се окаже и като причина за убийството на един от най-известните кметове на Сан Франциско – Харви Милк. Написан е роман по този случай, има и филм със заглавието „Милк”, като в главната роля се превъплъщава актьорът Шон Пен.

Калифорния е 31-ият американски щат и провъзгласяването му съвпада с голямо събитие през 1914 година. Тогава в ротондата на новопостроения в римски стил изложбен център в Сан Франциско е обявено откриването на Панамския канал. Край тази ротонда има много живо -писно езеро, а край него се подредени красивите жилища на едни от богатите хора в града. Не, домакините ме поправят– на едни от много богатите хора! През 1945 година пък в Сан Франциско е учредена Организацията на обединените нации – ООН.

Един от първите атракциони в Сан Франциско, където ни отведе Александър, е Музеят на кабелния трамвай . Тук може да се види първата трамвайна мотриса, механизмът, по който се задвижва този уникален представител на градския транспорт, има и много сувенири. Особеното в този трамвай за разлика от традиционния, както у нас, е, че между двете релси има трета, в която е „вмъкнат” задвижващия кабел. Има няколко станции в града, откъдето се „врътват” металните въжета. Трамваите на външен вид са си класически ретро модел, приличат на първите мотриси, които са се носили из софийските улици в началото на миналия век. Повече от тях са с пейки на открито, някои пътници предпочитат да се возят на стъпалото – също както правехме едно време у нас когато се връщахме от футболен мач.

Откриването на първата трамвайна линия в Сан Франциско става през 1873 година. Създател на трамвая е английският инженер Ендрю Халиди, който пристигнал в САЩ през 1852 година. Работел на златните рудници в Калифорния и движението на вагонетките в мината му дало идеята за трамвая. Още 19-годишен той проектира и строи 200-футов въжен мост над р.Америка в Сакраменто. След това създава кабелната система за придвижване на вагонетките, подир което се ражда и кабелният трамвай.

След Втората световна война се е водела оживена дискусия за съдбата на трамвая – едни искали да го закрият, други да остане. Активната обществена намеса обаче спечелила местната власт, били събрани и значителни дарения за поддръжката на съоръжението. И трамваят оцелял, като днес издръжката му е под закрилата на американското правителство.

Когато завършихме обиколката на Сан Франциско, поискахме от нашите водачи да ни оставят на спирка на трамвая, за да се приберем с него в хотела. Гледахме, снимахме, как да не се и повозим! 5 долара е билетчето, продава се в мотрисата от кондуктор. На последната/началната спирка наблюдавахме много интересна маневра. За да тръгне по обратния път, трамваят не прави завой, а стъпва на голям въртящ се кръг. Той се задвижва ръчно, т.е. чрез бутане на мотрисата от двама едри чернокожи мъжаги. Бутайки мотрисата, тя по някое време „щраква”, сиреч се намества на релсите и така е готова да тръгне вече от началната спирка. Ега ти техническия прогрес!

В първите години мотрисите са се движели твърде бавно – със скорост около 4 мили в час. Сега също не бързат, защото улиците на Сан Франциско в преобладаващата си част имат една важна особеност: много са стръмни. Една улица, например, се спуска почти под ъгъл 45 градуса, след това стъпва на равно- това е съответната пряка, после пак продължава да слиза надолу до следващата пряка и така нататък. Все едно се спускаш със ски и прескачаш трамплини! Това е така, защото градът е разхвърлян на цели 43 хълма! Надолу е лесно, но нагоре- жална им майка на хората, които живеят на високото и трябва ежедневно да се катерят дотам! Добре,че тук снегът е изключителна рядкост- Александър казва, че за последен път сняг е валял през …1976 година! Зимата е сравнително мека – до 15 градуса, лятото с прилични температури- около 22-23 градуса. Нашият гид беше удивен от хубавото време, което се отвори за нашия тур. А така беше и през всичките дни на пътешествието ни из Америка. В Сан Франциско дори нямаше обичайната за утрото и вечерта мъгла. Това е много характерно за този град –дори често се случва в единия му край да се прокрадва слънце, а другият да тъне под пелената на мъглата.

Като стана дума за стръмните улици, една от тях няма аналог в света. Това е улицата „Ломбард”, назована така по името на известната италианска област Ломбардия с главен град Милано. Логично е да носи това име заради наличието на много италианци, живеещи в този район. Казват, че това е и „най-кривата” улица на света. Тя се спуска към пристанището на зиг- заг, трасето й е оградено от двете страни с разкошни букети с цветя,а самото платно е постлано с издръжлива на хлъзгане настилка. Колите се движат много бавно, имаш чувството, че гледаш слалом, но без да се гони бързина и време. Уникална измишльотина!

Преди да отидем на пристанището за пътуването с корабче до остров Алкатрас, се изкачихме на един от хълмовете, където стърчеше „коминът” на висока кула. Нарича се Coit Tower, носи името на дама, която е дала парите за построяването й. Това е паметник, посветен на пожарникарите, участвали в гасенето на пламъците след земетресението през 1906 година. Във фоайето на кулата има портрет на тази жена, г-жа Лили Хичкок Койт, облечена в официална дамска рокля, а на главата – с…пожарникарска каска. До най-високата точка на кулата води асансьор, оттам може да се види целия град. Фоайето е покрито със стенни рисунки на местни художници, които изобразяват живота в Сан Франциско в началото на ХХ век. Така може със средствата на изобразителното изкуство да се проследи развитието на местната икономика- индустрия и селско стопанство, на образованието, на местното самоуправление и пр. Специално внимание е отделено и на производството на вино като едно от важните пера в икономиката на Калифорния. Затова през следващите дни още по-усърдно опитвахме от калифорнийските червени вина.

От Coit Tower се спуснахме към пристанището – Pier 33, откъдето тръгват круизните корабчета до остров Алкатрас, станал изключително популярен заради съществувалия през ХХ век непристъпен затвор. Алкатрас означава пеликан, Алкатрас айлънд – Островът на пеликаните. Вероятно някога е имало такива птици, но сега можахме да видим само корморани.

В средата на ХІХ век на острова било изградено военно укрепление, което по-късно местните власти започнали да използват като място за задържане на пленници и на хора, изпращани тук за наказание– главно дезертьори от армията, непокорни индианци и др. След Голямата депресия и развитието на контрабандата с алкохол, с нарастването на организираната престъпност, американското правителство взема решение за превръщането на Алкатрас в затвор с особено тежък режим. Този затвор, в известния му страховит вид, за който се носят легенди, е открит през 1934 година. Тук са въдворени криминални престъпници, осъдени за отвличания срещу откуп, извършители на грабежи, обирджии на банки, контрабандисти на алкохол и други, престъпили закона. Най-известният от тях безспорно е бил гангстерският бос Ал Капоне, осъден не за криминални престъпления, а за укриване на данъци. Ал Капоне лежи 5 години в Алкатрас, след което е освободен, но тежко болен. Не след дълго умира, като в затвора е давал пример за добро поведение. Килията му под № 181 е специално означена, намира се на втория етаж.

Затворът Алкатрас е разполагал с 250 килии и няколко карцера. Килиите са с размери 3 Х 1.70 метра, като във всяка има легло, малка мивка, тоалетна чиния и рафтове за най-различни лични предмети. Тук са лежали престъпници с присъди от по 20-25 години. Има няколко килии, в които на леглото е поставена кукла, завита с одеало – имитация на спящ пандизчия. Килиите са разпределени в четири блока на три етажа. Коридорите между тях са означавани с названия на улици и площади като например Бродуей, Таймс скуайър и др. Затворът е имал обща баня с душове, свързана с помещение за подновяване на бельото, както и обширна столова, където сега е изложено менюто на затворниците за закуска в последния ден преди закриването му през 1963 година. Затворниците са разполагали и с библиотека (15 000 тома), но е било забранено да се предлагат книги със съдържание, предполагащо насилие.

Затворът е бил изключително строго охраняван. Не е била допускана никаква гласност какво се случва зад стените му. Единствено през 1942 година , когато затворниците вдигат бунт заради нечовешките условия, управата е била принудена да допусне репортер на един от вестниците в Сан Франциско. Около острова са били пръснати шамандури, които означавали, че зад тях нито един плавателен съд няма право да пристъпва. По начало морската вода тук е много студена заради постоянните силни течения с ниска температура и е било много трудно да се бяга с плуване от затвора. Даже в резервоарите за сладка вода нарочно се е поддържала температура от 30 градуса, за да не се закаляват затворниците и да опитват бягство оттам. В цялата история на затвора има 14 опита за бягство (показаха ни шахтата, през която най-често са правели опити да се измъкнат). Най-дръзкият, станал и сюжет на холивудската кинопродукция „Бягство от Алкатрас”, е на тримата пандизчии Франк Морис и Джон и Кларънс Англин през 1962 година. Не е известно какво по-нататък се е случило с тях – дали са стигнали обетованата земя или са нахранили рибите. Никой повече не ги е видял…

Повечето затворници са изтърпявали наказанията си при много строг тъмничен режим – между 16 и 23 часа нон стоп в килията. Има широк плац, където са ги извеждали за всекидневната едночасова разходка. Там са провеждали и състезания по бейзбол.

За 250 затворници е бил използван три пъти повече персонал. Като теглили накрая чертата, американските власти стигнали до красноречиво заключение, което решило съдбата на затвора. Оказало се ,че от направените разходи за храна, доставка на вода, поддръжка на затворническия инвентар, издръжка на персонала и пр., сметката излизала доста по-голяма, ако престъпниците са били държани в…приличен хотел в града. Ето защо, принудени от тежкия харч, властите решили да приключат с този зандан. След неговото закриване започнали да се строят нови и много по-големи места за изтърпяване на наказания. Едно от тях например е разположеният недалеч от Сан Франциско затвор Сан Куентин, където лежат 5000 души.

До Алкатрас и обратно пътуването с ферибота е по-малко от по 20 минути. На връщане от палубата се открива прекрасна гледка към града.

За да не губим много време за обяд, гидът ни предложи да хапнем в Boudin Bakery and cafe. В това заведение от типа бързо хранене предлагат интересен специалитет: питка, издълбана отвътре и напълнена със…супа. Има различни варианти, но ние с жена ми си избрахме супа с морски дарове. Беше много вкусно на фона на джаза, който се разнасяше от уличните музиканти на пристанището.

След като понапълнихме стомасите, поехме с микробуса към моста Голдън гейт бридж – един от символите на Сан Франциско, смятан за едно от чудесата на света, сътворено от човешкия гений. Този гигантски мост, известен като Мостът Златната порта, свързва града с един от баровските квартали – окръгът Марин, където живеят ред американски знаменитости като Франсис Форд Копола, Джордж Лукас и др. Мостът има и пешеходна част, така че може да се видят и много хора – туристи от цял свят, накацали по него да щракат с фотоапарати.

Строителството на моста е предшествано от широки дебати: дали да се строи въобще такова съоръжение при положение, че точно тук си дават среща силни ветрове и гъсти мъгли,не е ли уязвимо движението на корабите и особено на военните съдове, ако се предизвика , пази Боже, саботаж,на каква височина да се строи над морската вода и пр. Стигнало се е дори до съдебни процеси заради заплахата за съществуването на тогавашния фериботен флот, който е свързвал десетилетия наред града с разположените отсреща му райони.

Конструктор на моста е Джоузеф Щраус, по професия инженер, проектирал дотогава 89 – километров железопътен мост над Беринговия проток.Огромното съоръжение е открито през 1937 година. Това е входно-изходната врата, която свързва залива Сан Франциско с Тихия океан. Дължината му е над 2 километра, 1280 метра е отворът му между двете подпорни кули, а височината над водата – 230 метра, което за съжаление превръща моста в едно от най-предпочитаните места за…самоубийства. Червеникаво – оранжевият цвят е избран за по-лесно ориентиране на корабите , а дизайнът на високите над 740 фута подпорни кули, на уличното осветление,перилата и другите декоративни елементи са дело на местния архитект Ървин Мароу. 5 долара е таксата за преминаване на автомобил по моста.

По-голям от него обаче е другият мост – Бей Бридж , който свързва град Оукланд със Сан Франциско. Построен е през 1936 година и е дълъг над 7 километра.Ежедневно по него се придвижват над 270 000 превозни средства. През 30-те години на миналия век тук става голяма трагедия – загиват над 400 пътници във влак, който заради силен ураган пада от моста. Един от малкото оцелели в тази катастрофа е голямият американски писател Ърнест Хемингуей.

Под Бей Бридж, на около 30-тина метра в тунел под водата, минава …метрото на Сан Франциско! Дължината на трасето, по което се движи „подводната” железница, е около 120 мили и свързва града с аерогарата.

След като направихме куп панорамни снимки към града от Голдън гейт бридж, се насочихме към зелената зона на Сан Франциско – парковете.Президио е едно от най-привлекателните места за отдих. Целият парк е залесен с евкалиптови дървета и монтерейски кипариси. Има и голф игрище. Могат да се видят много хора, посветили свободното си време на джогинг из алеите. След Президио пък започва перлата на Сан Франциско – Голдън гейт парк или в превод Паркът на златната порта.Това е най-големият парк в Сан Франциско – разположен е на площ от над 4 кв.км, има правоъгълна форма и е по-голям от нюйоркския Сентрал парк. Това място не е само пищно със зеленина – тук самото озеленяване е превърнато в изкуство. Сред този фантастично красив парк се намира Музеят на Пикасо, разкошната Японска чайна градина- най-старата японска градина в САЩ с неизменната къща за чайни церемонии,езерото Спрокълс, където може да се наеме яхта, Ботаническата градина на Сан Франциско с близо 7500 представители на растителния свят и голям разсадник за цветя, резерватът за бизони, създаден още през 1891 година…..Изграждането на парка е започнало още през далечната 1870 година и днес местните жители се гордеят, че този е третият по посещаемост парк в Съединените щати.

Финална точка на обиколката ни из този забележителен град в Калифорния бе на един от най-високите хълмове на Сан Франциско. Хълм, чието име е добре познато от киното – Туинпийкс. Оттук идеално се вижда целия град, когато имаш и късмет да не изплува мъглата.

Тази вечер избрахме да хапнем в „Дейли грил” – верига от ресторанти, предимно с американска кухня. И тук, както и на всички посетени досега места, нямаме никакво основание да се оплачем от храната в САЩ. Тъпкането с бургери, чипс и ГМО е мит и смятам, че на американската кухня несправедливо е лепната лоша репутация. В големите градове има достатъчно превъзходни ресторанти, предлагащи ястия от всички световни кухни. Навсякъде безплатно се поднася вода, задължително с лед. Между другото всички безалкохолни напитки се поднасят с обилно количество лед! Навсякъде се предлага плодова салата от диня, пъпеш,ананас, грозде, манго. Има голямо разнообразие на супи и сандвичи. На вечеря можеш да поръчаш стек (от говеждо, от бизонско или от пилешко), рибата варира между сьомга и американска пъстърва. За напитките има два варианта: топъл – кафе, което американците пият в големи количества, но няма нищо общо с вкуса на лавацата, и студен – естествено кока кола с лед. Калифорнийските вина заслужават внимание, а вече писах, че бирата „Корона” стана хит сред нашата група. В ресторантите не можеш да се намъкнеш ей така и да се курдисаш на някоя маса. Изчакваш да дойде съответния служител и да те настани. Обикновено келнерите включват бакшиша си в сметката – може да е 18-20 % от стойността на менюто, но се кефят, когато им оставиш нещо отгоре. Цената обаче никога не отговаря на сметката. Това е така, защото освен бакшиша сервитьорите начисляват и съответния данък. А той във всеки щат е различен. Така е при покупка на стоки в магазините, при плащането на други услуги. Всеки от щатите си води самостоятелна фискална политика.

(Следва)

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ
Дългогодишен журналист, посетил над 65 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Коментирай