Буенос Айрес – европейската столица на Южна Америка
Бразилия – Аржентина – Уругвай.
Покана за танго и самба
Вижте всички статии от серията тук.
2. Буенос Айрес – европейската столица на Южна Америка
Когато в далечната 1536 година испанският завоевател Педро Мендоса стъпва на днешния аржентински бряг, едва ли е предполагал какви беди ще сполетят екипажа му на американска земя. Испанците построили първата крепост на мястото на днешния квартал Сан Телмо в аржентинската столица – от тухли, направени от кал, слама и говежда тор. Тези стени едва издържали няколко години заради голямата влага и студа. В Аржентина си има истинска зима, а влажността на въздуха достига до 80 %. Мендоса водел със себе си 1500 човека, които освен на капризите на природата били подложени на непрестанните атаки от войнствено настроените местни индианци. Но най-страшен се оказал гладът. Войниците изяли всичко, което може да се яде, включително и част от добитъка, докаран от Европа. Останалите животни – говеда и коне, избягали в Пампата.
Мендоса поддържал много твърда дисциплина и когато научил, че трима от войниците му скришом заклали един от конете на войската, незабавно наредил да ги обесят. Труповете им висяли цял ден на въжето, но когато бойните им другари ги свалили от бесилката, подивели от глад… ги изяли! И дотогава не подбирали какво да сложат в стомасите си – от насекоми и плъхове до собствените им ботуши…
Експедицията на Мендоса завършила трагично – била довършена от разразилите се болести: чума, жълта треска, туберкулоза… Останал само историческия факт, че испанският авантюрист Мендоса поставил началото на сегашната аржентинска столица, назовавайки мястото на своето дебаркиране с многословното наименование Пуерто де Нуестра сеньора Санта Мария дел Буен Айре (Пристан на Дева Мария Света Богородица на попътния вятър). Крепостта на Мендоса била разрушена от индианците, но близо 4 десетилетия по-късно, през 1580 година, нова експедиция начело с Хуан де Гарай направила на същото място втори опит да се установи испанско владение и този път постигнала успех. Отново с цената на тежки загуби от сраженията с индианците, от болести и глад.
Едва в средата на ХVІІІ век, когато Буенос Айрес става столица на вицекралството Рио де ла Плата, градът започва да се оформя като важно пристанище на Атлантическия океан. А когато Аржентина извоюва своята независимост след Майската революция от 1810 година, половин век по-късно градът се утвърждава като столица на страната. Каквато е до днес.
Буенос Айрес е разположен на десния бряг на р. Рио де ла Плата при вливането й в Атлантическия океан. В града живеят над 3 милиона души, но заедно с агломерацията населението надхвърля 13 милиона. С други думи – всеки трети аржентинец се смята за столичанин. Но докато в Бразилия и респективно в Рио, усещахме и тялом, и духом атмосферата на истинската, горещата Южна Америка, в аржентинската столица съвсем не е така. Тук имаш чувството, че не си напуснал… Европа. Това е първото и много отчетливо впечатление на чуждестранния гост и сравненията с градовете от Южна Европа, със столици като Мадрид и Париж въобще не са лишени от логика. Това се вижда и с просто око по улиците, площадите и широките булеварди на Буенос Айрес, по архитектурата на сградите, която е загърбила традиционния за континента колониален стил и копира тогавашната мода в Италия и Франция.
Нашият хотел се намира на пъпа на града, само на метри от символа на Буенос Айрес – Обелиска (76 м), издигнат през 1936 година в чест на 400-годишнината от основаването на аржентинската столица. Изграден е по средата на булевард „9 юли”, който е най-широкият булевард в света – простира се на цели 140 метра. Близо до хотела ни е и още една забележителност на града – театъра „Колон”, трети по големина на планетата и с най-добрата акустика в световен мащаб.
Знаковото място, откъдето обичайно започва туристическата обиколка на Буенос Айрес, е Пласа де Майо – Майският площад. Около него са разположени едни от най-забележителните културно – исторически паметници, както и главните административни и управленски учреждения на града и страната: Паметникът на революцията от 1810 година, паметникът на Христофор Колумб, президентският дворец Каса Росада (Червената къща), където се намира и прословутият балкон, от който президентът на страната държи речите си пред народа. Над централния вход на двореца се веят две знамена – голямо (държавният флаг) и малко, което означава, че държавният глава е в работния си кабинет. Непосредствено до двореца се намира монументалната сграда на Националната банка, а срещу парадния му вход е паметникът на генерал Маноел Белграно – бащата на аржентинското национално знаме. Историята на въпросното „бащинство” е много интересна. Хуан Маноел Белграно, както е истинското име на генерала, се издига във военната йерархия. След отцепването на вицекралството Рио де ла Плата от испанската корона, за аржентинската страна настъпват тежки дни. Испанците се опитват да си върнат териториите и на Белграно се пада задачата да ги спре. Това се случва през септември 1824 година. Преди битката, младата аржентинска армия все още няма бойно национално знаме. Общинският съвет на Буенос Айрес отказва предложението на Белграно цветовете на този флаг да бъдат синьо и бяло. Тогава с подкрепата на своите офицери и войници, генералът взема нещата в свои ръце и повежда войската си в боя при Тукуман точно със знаме в синьо и бяло. Малката му армия спечелва битката и щат не щат общинарите вдигат ръце. Оттогава до днес именно това са цветовете на аржентинското национално знаме.
Около Майския площад лъчеобразно са разположени най-важните градски институции – местния парламент и местното правителство. И двете сгради са строени по проекти на френски архитекти. Френското влияние е много силно въобще в архитектурата на града. Дори в парламента – Националния конгрес на Аржентина, има копие на Огледалната зала във Версай. В тази сграда, между другото, проектирана от италианския архитект Виторио Мелио, през 1813 година е приет закона за ликвидиране на робството в Аржентина.
На площада се намира и Градската катедрала. Тя няма вида на класическия католически храм, а по-скоро отвън наподобява сграда на театър или опера със своите 12 гръко-римски колони, символизиращи 12-те апостоли. Вътре обаче поразява не само с внушителните си размери, но и с това, че представлява почти музей на аржентинската история. Има няколко открояващи се места в катедралния храм, които привличат вниманието на туристите. Например иконата на Богородица с Младенеца – тя е подарена от руския град Владимир като израз на идеята за обединение на цялото християнство. Или да речем статуята на Исус Христос в монашески одежди. Издигането на тази статуя е станало със средства на футболистите от националния отбор на Аржентина след извоюването на световната купа през 1978 година, когато страната е била домакин на шампионата. Водени от своя капитан Бертони, играчите идвали всеки ден в катедралата преди първенството, за да се помолят за своя успех. Тогава дали и обет да направят този дар, ако вдигнат шампионската купа.
В катедралата е обособен и мавзолей на аржентинския национален герой Хосе де Сан Мартин – предводител в борбата за независимост на Аржентина и страните в този регион на Южна Америка от господството на испанската корона. Тленните му останки са положени в мраморен саркофаг под… странния наклон от 45 градуса, за което така и не получихме обяснение. Мавзолеят се охранява от караул на гренадири (Хосе де Сан Мартин основава първия гренадирски полк в Аржентина). Извадихме шанса да проследим ритуала по смяната на караула, а за наша изненада гидът ни Роберто нито веднъж досега не беше виждал тази церемония.
На Майския площад, където всеки ден кацат ята от гълъби, има кръг с особени знаци в бяло. Това са символи на женски забрадки и за съжаление свидетелство за един от най-черните периоди в историята на Аржентина – времето на военната хунта (1977 – 1983), на поредния държавен преврат.
Аржентина е печално известна с постоянните военни преврати през миналия век. Споменатата военна хунта вероятно няма равна по жестокостта, която е прилагала, за да се разправя с политическите си противници. Военните стигнали дотам, че да откъсват млади хора от семействата им и да пълнят с имената им списъците на безследно изчезналите. Роберто казва, че има около 500 такива случая! След края на хунтата, когато се възстановяват демократичните устои в страната, успяват да се върнат у дома едва 85 младежи. Много инакомислещи били убивани по особено жесток начин: най-напред ги дрогирали, след което ги натоварвали на вертолети и ги хвърляли от високо на земята!
Военната хунта сдава властта след поражението на Аржентина във войната с Великобритания за Фолклендските острови през 1982 година. Оттогава на Майския площад, в кръг по следите на белите забрадки, всяка година се движат безмълвно, с портрети на близките си в ръце, майките на стотиците безследно изчезнали младежи. И до днес продължава да съществува обществена организация на тези, вече възрастнси жени, чиято главна мисия е да търси справедливост…
Напускаме Пласа де Майо с противоречиви чувства след тази злокобна история и се насочваме към един от най-известните квартали на аржентинската столица – Ла Бока. В Буенос Айрес има особено традиция за самоопределението къде живееш – местните жители обикновено не казват, че са граждани на Буенос Айрес, а на еди-кой си квартал. И това до известна степен определя и представата за техния социален статус.
Ла Бока е кварталът на бедните, носи имете на старото едноименно пристанище, популярен е с футболния отбор Бока Хуниорс, но за това ще стане дума по-нататък. В същото време една малка, няма и 100 метра, уличка, наречена „Каминито” се радва на световна известност. Тази уличка няма как да се сбърка с друга – толкова се откроява с шарените си, във всевъзможни ярки цветове, фасади на постройките, някои сглобявани от дърво и ламарина. Който е посещавал парижкия Монмартър, сигурно ще направи аналогия с „Каминито”. На тази уличка цари артистичния дух на аржентинската бохема. На всяка крачка може да срещнеш улични художници, музиканти, артисти, продавачи на картини и сувенири, мимове, застинали в познатите от барселонската Ла Рамблас пози, а почти на всяко кьоше начервена красавица е готова да ти сложи на главата бомбето борсалино, което си е покана за танц, за танго.
Сан Телмо пък е друг тип квартал. Някога тук е било тържище за роби. Живели и богати хора, но след епидемията от жълта треска напуснали квартала. След време ги заместили идващите от Европа имигранти. Днес тук се намират едни от най-добрите ресторанти в аржентинската столица, където основна атракция покрай вкусната храна и превъзходното вино са вечерите на тангото. Местната управа е забранила всякаква промяна в архитектурата на сградите – те трябва да си останат в своя автентичен вид.
За да се стигне от Сан Телмо до Ла Бока се минава през широка улица – „Авенида Браун”. Тя носи името на ирландски мореплавател с тъмно минало, който става адмирал на аржентинската флота. Историята разказва, че Браун бил изпечен контрабандист. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век със своята пиратска „дружинка” ограбвал търговските кораби с испански и английски флаг. Бил обаче по-широко скроен, защото по Рио де ла Плата доставял провизии за населението в Буенос Айрес. Постепенно това се понравило на местните власти – хем имало храна за града, хем с набезите си Браун тровел живота на испанци и англичани, които по това време не криели апетита си да заграбят Буенос Айрес. Тогава предложили на Браун да оглави аржентинската флота и така бившият морски разбойник се легализирал като почтен гражданин и се издигнал до висок военен пост.
Продължаваме към новото пристанище на Буенос Айрес – Пуерто Мадеро, най-голямото в страната, транспортен възел с важно значение за местната икономика. Някога това място било запуснато, но след направените инвестиции от богати аржентинци и чужденци, целият район се е променил неузнаваемо. Това е новият Буенос Айрес, градът на ХХІ век, с небостъргачи и модерна инфраструктура. Нещо като лондонския Canary Worf. Самото пристанище носи името на своя проектант – аржентинеца Едуардо Мадеро. Портът има 4 дока, на които се обработват огромни количества товари. Тук акостират и големи круизни лайнери, които са включили Буенос Айрес в своите обиколни маршрути по моретата в света.
Обиколката на Буенос Айрес неминуемо ни среща и с многбройните паркове в града. В един от тях е „разцъфнало” огромно метално „лале” – Роберто казва, че през деня отваря листата си, а през нощта ги прибира. Паркът е оформен по проект на известния паркостроител Карлос Тайс, който е създал над 70 такива цветущи оазиси за отдих в цялата страна. Включително и в квартал Палермо Чико, където някога също са живелви богати аржентинци. По време на Голямата депресия през 20-те години на миналия век мнозина от тях се разоряват и са принудени да продадат имотите си. Част от тях стават посолства и резиденции на дипламотически мисии. Тук се заселват по-голяма част от италианските имигранти. В Палермо е живял и Хуан де Сан Мартин, запазен е неговия скромен дом.
Завършвам с Реколето – кварталът на богатите, където се намира и прочутото едноименно гробище, второ по големина в света след това в Милано. Тук са погребани най-видните личности в историята на Аржентина, включително и любимката на народа Евита Перон. Нейната драма е покъртителна, затова в края на тази част се изкушавам да я разкажа.
Евита Перон е не само най-известната първа дама на Аржентина, но и една от най-емблематичните фигури в цялата история на страната. Истинското й име е Мария Ева Дуарте, родена е през 1919 година в малкото провинциално градче Лос Толдос в Аржентина. Рано, на 6 годинки, остава без баща.Мечтата й е да стане актриса и на 16 години идва в Буенос Айрес, за да си опита късмета в царството на Мелпомена. Започва с малки роли, дублира сцени по радиото. През 1944 година на една репетиция за предстоящ концерт среща Хуан Доминго Перон – военен и политически деец, по това време министър на труда и социалната политика в правитерството на военната хунта. Пламва бурна любов между тях, която продължава с женитба – Евита става втората съпруга на Хуан Перон. В края на 40-те години на миналия век при смяната на властта в Аржентина Хуан Перон е арестуван и оттогава Евита започва тежка битка за неговото освобождаване. Става известна с борбата си за правата на жените, за защита на бедните слоеве и пенсионерите, за социална справедливост, с което си спечелва омразата на местните богаташи. Успява да измъкне от затвора съпруга си при един митинг на Пласа де Майо. Скоро след това Хуан Перон става президент на страната. Ораторската й дарба е впечатляваща и Хуан Перон я използва като силно оръжие в предизборната си кампания за президент на Аржентина. Той се счита за създателна т. нар. перонизъм, който въвежда редица социални придобивки за обикновените хора: повишаване на заплатите с 30 %, 13-та заплата, фиксирани цени на храните, изплащане на обезщетения при блосет и трудова злополука. Като първа дама Евита Перон ръководи правителственото бюро по труда и социалните грижи, пътува из Европа, среща се в Испания с Франко, но отказва да отиде в Англия заради грозните писания на местната преса по неин адрес. Създава и своя женска партия. Въпреки високото си обществено положение и обичайните за жена от нейния ранг слабости -разточително да се кичи със скъпи бижута и кожи, тя не престава да се занимава с благотворителност, да посещава приюти и да се грижи за болни и изоставени хора. Затова се превръща в любимка на народа, а смъртта й се приема като национална трагедия.
За Евита е писано и казано много. Но малко се знае за одисеята след смъртта й – тя умира през 1952 година на 33-годишна възраст от рак на матката. Смъртта й съвпада с поредната смяна на управлението в Аржентина и оттогава започва невероятно митарстване на… мъртвото й тяло. То е балсамирано и тъй като се страхуват да го погребат с нужните почести, новите властници от поредната военна хунта затварят ковчега й в стая, съседна със… спалнята на шефа на военното разузнаване. Гидът ни Роберто разказва, че полковникът никак не бил спокоен от това „съседство” и спял с пищов под възглавницата. Една нощ се събудил внезапно от подозрителен шум и и съзрял в тъмнината да се движи съмнителен силует. Изплашен, шефът извадил пистолета и гръмнал, но на сутринта се оказало, че убил… собствената си съпруга. Бедната жена отивала до тоалетната…
По молба на Хуан Перон, мъртвата Евита била изпратена в гробището на Милано. Докато стигне дотам, ковчегът прекарал незнайно колко време в мазето на аржентинското посолство в Германия. Когато през 1973 година Хуан Перон отново заема президентския пост, настоява да бъде върнато в Аржентина тялото на покойната му съпруга. По това време той е женен за трети път, за Исабела Мартинес де Перон, която след смъртта му през 1974 година наследява поста на съпруга си и става първата жена-президент в света. В крайна сметка днес Евита почива в мир в семейната гробница на Дуарте в Реколето, където е положена точно… 17 години след смъртта й!
Историята на Евита Перон стана популярна през последните години най-вече след излизането на филма „Евита” с участието на Мадона в главната роля. Аржентинците обаче не приемат превъплъщението на поп звездата в тяхната любимка, дори не й разрешават по време на снимките да се появи на балкона на двореца Каза Росада. По тези причини единствено в Аржентина не са гледали филма.
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
