Маракеш – перлата на юга
Сигурен знак, че наближаваме Маракеш, е гората от финикови палми. На фона на огнения африкански залез пейзажът просто плаче за четката на художник. А палмите са някъде около 150 000 и съставляват огромния, разгърнат на 1300 хектара оазис, край който се намира градът.
Маракеш е последният голям урбанистичен център в югозападната част на Мароко, разположен в предмостието на пустинята Сахара. Наброява 1,5 милиона жители, но сигурно са повече заради постоянно приждащите имигранти. Тук живеят бербери и заселили се по-късно европейци – главно французи и испанци, които населяват новата част на града – Ville Nouveaux. Маракеш е четвъртият по големина град в Мароко след Казабланка – романтичната „бяла къща”, столицата Рабат и средновековния Фес.
Маракеш е стар имперски град. Основан е през 1062 година от династията на Алморавидите. Наричат го Перлата на юга или Розовият град заради „пинковия” цвят на сградите – традиция, която продължава и в новата част. Тя е огледало на модерното развитие на мароканската държава. Луксът е отличителна черта и тя отчетливо се вижда в построените през последните години бизнес сгради, банки, жилища, заведения, хотели, където съвременната архитектура с подчертано френско влияние (44 години Мароко е протекторат на Франция!) въплъщава във форми и детайли и духа на местната строителна традиция. Тук непрекъснато се строи, а напливът на желаещи да се заселят и потърсят препитание не секва.
Голямо значение за това има и местоположението на Маракеш. Градът се намира само на 170 км от Атлантическото крпайбрежие, на 300 км от пустинята. Климатът е поносим – през лятото например температурата стига и до 45 градуса, но въздухът е сух и астматиците се чувстват добре. Не са далеч и масивите на Атласките планини, където мароканците имат удоволствието и да покарат… ски. На път за Маракеш минахме през зимния курорт Ифран, на 1600 м над морскоко равнище. Наричат го „Мароканската Швейцария” и тук пейзажът няма нищо общо с традиционната представа за африканска страна. Въздухът е кристално чист, наоколо – гори, малко по-нататък – прилична писта за ски, хотелите – алпийски тип и сравнително нови. Зимният сезон в Ифран е около 3 месеца, като у нас, а във Високия Атлас – до шест. Идват на подготовка и доста спортни отбори. Пред един от хотелите видяхме и статуя на прочутия атласки лъв, който отдавна е изчезнал от тези места. За сметка на маймуните, които въобще не се стряскат от снега.
Туристите, които идват от Европа в Маракеш, логично не се удивляват чак толкова от новата част на града. Другаде е тръпката и тя се крие в стария град, в Медината, както обикновено се нарича на арабски. Такава вече бях виждал във Фес и стъпвах на почти позната територия. Прекрачвайки портата Баб Агнау, попадаш в съвършено друг свят, където сякаш времето от векове насам е спряло. На площ от приблизително 600 хектара е събран целия колорит на Ориента. СЕРГИИТЕ- отрупани с какво ли не: пресни и сушени плодове и ядки, подправки, сладкиши, грънци, платове, килими, кожени торби и чанти, фенери, наргилета, всякакви домашни потреби, евтина бижутерия, обувки с типичната за мароканската традиция форма на цървул, ковашки изделия и пр. Не липсва и месо, окачено на кука и полазено от десетки мухи, включително и камилско… УЛИЦИТЕ – криви, тесни, буквално сокаци, където може да мине само човек или магаре, е – и малка каруца, но за автомобили движението не е възможно. СГРАДИТЕ – стари, олющени, опушени, често на длан разстояние една от друга, някои с размери колкото на трафопост. УХАНИЯТА – миризми, които не всяко обоняние понася, но и такива – на печено месо и топъл хляб,които пък пораждат оживление и радост в очите. ХОРАТА – всякакви: от хитри търговци до сръчни занаятчии, от ловки мошеници до агресивни просяци, от гласовити до мълчаливо дърпащи поредната цигара…
Сред целия този ориенталски букет се открояват и някои от важните забележителности, които формират културно-историческото наследство на града през миналите столетия. Джамията Кутубия е най-големия мюсюлмански храм в Маракеш. Построена е през ХІІ век по поръчка на Якуб ал Мансур, управлявал имперския град 15 години. Минарето й е четириъгълно, високо 69 метра, широко над 12 м и по-късно става прототип на кулата Хасан в Рабат, на севилската Хиралда и на втората по големина джамия в света след тази в Мека – Хасан ІІ в Казабланка. В нея не е позволено да влизат немюсюлмани. Формата на минарето е важен отличителен белег на исляма в Мароко –тук изповядват т.нар. западен ислям, който има известни различия с традиционната мюсюлманска религия и затова минарето не е кръгло, а четириъгълно. Да припомня, че заедно с Либия, Алжир, Тунис и Мавритания Мароко влиза в състава на т.нар. Магреб.
Джамията е заобиколена от портокалови дръвчета, чиито плодове обаче не се ядат. От тях се приготвят масла и екстракти за лечение на някои заболявания, включително псориазис. Край тази портокалова „градина”, с цял шпалир от файтони, се издига дворецът Бахия. Построен е в края на ХІХ век по времето на великия везир Бахмат, който по това време е изпълнявал ролята на регент – султанът Мулай Абдул Азис все още бил непълнолетен. След смъртта на везира, при установяването на френското господство на мароканска земя, дворецът става резиденция на френския губернатор. Строен е цели 14 години, разполагал е със 150 стаи, но днес на туристите се показва само малка част от тях. Архитектурата е в характерния мавритански стил, постигнато е прекрасно съчетание на дърворезба, керамика и класическа ислямска орнаментика.
Дворецът е имал разкошна градина, наричана риад, в която везирът, а после губернаторът, са посрещали своите гости. Такива градини имат и много от богаташките къщи в страта част на града, които днес са превърнати в бутикови хотели или резиденции за богати туристи. Като стана дума за хотели, край палмовия оазис се намира най-шикарният от тях, 5-звездният „Ла Мамуния”, флагманът на хотелите в цяла Северна Африка. Построен е през 1923 година върху останките от султански дворец, изцяло реновиран преди около 28 години. Популярността му се дължи и на знаменитостите, отсядали тук: американските президенти Ричард Никсън и Джими Картър, британският премиер Уинстън Чърчил и други.
В историческата част на Маракеш е и Кралският дворец. За съжаление туристи тук не се допускат, защото днес дворецът е действаща резиденция на мароканския крал. Не са разрешени дори снимки и на дворцовата стража.
В туристическите програми често включват Гробницата на Саадините. Това е поредната мароканска династия от ХVІ век. На това място са погребвали принцовете на династията и съобразявайки се с традицията на предците си султан Ахмад ал Мансур построява този мавзолей през 1591 година. Седемдесет и шест години по-късно около гробницата били издигнати стени. Мавзолеят бил открит чак през 1917 година. До гробницата султанът е стигал през главната градска порта – Баб Агнау, където обикновено излагали за назидание главите на екзекутираните престъпници.
В Медината гостувахме в малка манифактура за килими. Градът е известен с този бранш, в който са заети преди всичко жени. Собственикът, който говореше и малко английски, ни показа прекрасни модели на местното килимарство. Това са ръчно изтъкани килими , майсторска изработка на жени от над 40 берберски племена, населяващи пустинната част на страната. За да улесни задължителния пазарлък, собственикът нареди на момчетата от магазина си да донесат по-голямо количество килими: големи, малки, повече или по-малко шарени. И предложи, за да отсяваме кое е интересно за покупка и кое не, да използваме древната римска практика, позната от… гладиаторските борби. С палеца нагоре (на арабски халле) – килимът остава. С палеца надолу (на арабски ижма) – приберете килима. Докато отпивахме от ментовия чай, една дама от групата ни се нае да вдига и сваля палец. Но в крайна сметка покупка не стана – нещо не се разбраха за цената. Но пък се забавлявахме, оценявайки по достойнство труда на тези бедни жени, изкарали часове и дни над стана.
Големият символ на Маракеш обаче си остава уникалният площад Джамаа Ел Фна, обявен от ЮНЕСКО за паметник на световното нематериално наследство. Някога на това място са извършвали екзекуции и затова се е наричало Площадът на мъртвите. Сега тук освен традиционната търговия с плодове, подправки, билки и всякакви лакомства, надвечер площадът се превръща в сцена на уличния артистичен свят. Джамаа Ел Фна оживява с изпълненията на змиеукротители, разказвачи на истории и приказки, фокусници, музиканти, танцьори, гълтачи на огън и носачи на вода, гадатели, жонгльори, дресьори на маймуни, въжеиграчи и всякакви други екземпляри в този истински театър на открито. Ако искате да усетите духа на 1001 нощ, елате на Джамаа Ел Фна!
Най-популярното вечерно забавление за туристите е спектакълът „Фантазия”. Всъщност това е типична за региона фолклорна програма, съчетана с традиционната за берберите конна надпревара. Място на действието е бутафорен дворец с хиподрум, разположен на 18 км от града. Представят се танцови, певчески и музикални състави от различни берберски селища. За вечеря се предлага обичайния марокански специалитет – тажин с кус кус и пилешко, приготвен в конусовиден керамичен съд, като нашия кален гювеч. За оплакване на очите не липсва и кючекчийка. Обикновено това са чужденки, защото ми е трудно да приема, че певиците, които се представиха, биха показали такава гъвкавост на тялото. Обичайно е да са по-тромави заради големите обеми под кръста, но бъдещият младоженец точно това цени. Казват, че за да се налеят на това деликатно място, момите ги захранват с камилско мляко. Явно рецептата върви…
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
