ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ: 2. Токио от птичи поглед
ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ
Вижте всички статии от поредицата „ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ“ тук.
2. Токио от птичи поглед
Днешният ден е отреден за основните забележителности на японската столица. Токио е много голям град. Заема площ от 2170 кв.км, но се разширява непрекъснато за сметка на водните си граници. Всяка година от океана се отвоюва безценна земя. Като префектура Токио включва 23 общини. При днешната обиколка ще прекосим 8 от тях.
Имаме нов гид – Марико Набетани, която ще ни обслужва на руски език. Дама с определено… неопределена възраст. На всичко отгоре с липса на всякаква представа откъде сме ние – когато ни посрещна, изрази радостта си, че ще общува с туристи от… бившия СССР.
Напускаме „нашия“ квартал Шиндзуку и се насочваме към най-представителната територия на града. Тук се намират Държавният театър, Съдебната палата, Министерството на външните работи, Парламента, където на ползу роду се трудят 450 депутати. Навярно имат много работа, защото в периода, когато сме в Япония, страната е в криза, икономиката й в рецесия. Марико казва, че ако преди 15 години японската икономика ежегодно е отчитала ръст от 10%, сега той върви надолу. При обичайна безработица от 2%, вече е достигнала 4,5. От 60 години пенсионната възраст и за двата пола се е вдигнала до 65. Немалка част от пенсионерите се справят трудно с живота и непрестанно растящите разходи. На други се налага дори да подпомагат образованието на близките си заради значително скочилите такси на обучението в университетите. Ако в близкото минало фирмата се е задължавала да осигурява за служителите си работни места до старост, вече не е така. И това чувствително рефлектира върху самочувствието на обикновения японец, за който фирмата означава всичко в неговия живот. Успехите на японската икономика, превърнали страната след Втората световна война в значима икономическа сила, биха били немислими без високия морал, отговорност и всеотдайност на японците към работата, фирмата, обществото.
Първата ни туристическа спирка е Токийската телевизионна кула. Висока е 333 метра, с 33 повече от Айфеловата кула в Париж и с 20% е по-лека от нея. Построена е през 1958 година. На дълбочина от 20 метра са вкопани 8 основни стълба, а върхът на кулата достига максимално отклонение от 1,7 метра при скорост на вятъра 20 м/сек. Това е едно от първите съоръжения, строени в Япония след Втората световна война. Японците са я посрещнали като символ на възраждането на страната и японската нация – близо 3 км се е виела опашката от хора, желаещи да видят и пипнат на живо това чудо на съвременната технология.
Асансьорът ни отвежда на 150 метра височина – достатъчно при разкошното слънчево време да съзерцаваш японската столица като на длан. Оказва се, че Токио съвсем не е сиво и безизразно бетоново чудовище. Градът е изпълнен със зелени „петна“ – паркове, спортни площадки, басейни, футболни игрища, едно от които е разположено на… покрива на една от сградите. Всяка нощ, точно в полунощ, светлините на Токийската кула угасват за кратко. Има поверие, че ако си пожелаеш нещо и то съвпадне с угасването на тези светлини, непременно мечтаното ще се сбъдне. Затова всяка вечер в полунощ около кулата има достатъчно мечтатели, очакващи заветния „ритуал“.
Телевизионната кула не е единственият първенец гигант в японската столица. Има още една много висока сграда, 240 метра, която удивително прилича на… московския хотел „Радисон Блу“, известен в миналото с името „Украйна“. В този небостъргач се намират офисите на Токомо – най-големият мобилен оператор в Япония.
Обиколката ни из Токио продължава към Двореца на императора, държавният глава на Япония. На престола е император Акихито, чиито функции са предимно ритуални, представителни. Като принц е посещавал България няколко пъти. Той е моралният символ, обединителят на нацията. Традиционното летоброене в Япония е съставено от периодите, през които властват отделните императори. Ерата на император Акихито се нарича „Хейсей“ – „ера на мира и просветлението“. Столетия наред императорите на Япония са се считали за богоизбрани. Първият, който през 1946 година се отказва официално от „божествения“ си произход, е тогавашният император Хирохито.
Дворецът на императора е отделен от околния свят с каменен мост и дълбок ров с вода. Самата сграда може да се вижда от разстояние, тъй като само 2 пъти в годината е разрешено да се влиза на територията на двореца. Първият път е на 23 декември, когато е рожденият ден на императора, и втория веднага след новогодишните празници, между 1 и 3 януари. Тогава на площада пред двореца се събират до… 70 000 души, които се допускат да влязат във вътрешния двор на 8 „порции“. Императорът, отделен от тях с бронирано стъкло, произнася приветствена реч. В непосредствена близост до дворцовия комплекс се намира живописен парк с дървета, под чиято сянка намираме спасение от силното слънце. В куфара си нося не една, а две шапки, но вместо сега една от тях да ми е на главата, кротко си стои в хотелската стая. Интересно е, че всяко от тези спасителни дръвчета има номерче. Обясняват ни, че така се изразявала приемствеността между градинарите, които се грижат за тях. Едно такова дърво се отглеждало като бонсая, близо… 300 години! Дръвчетата са посадени по времето на японския император Мейджи, преди 150 години. Самият дворец е построен през 1457 година, век и половина по-късно става резиденция на японските императори след преместването на столицата от Киото в Едо (старото име на Токио). По време на приемите задължително присъства цялото императорско семейство: императорът Акихито, съпругата му Мичико, която е първата японка без аристократичен произход, станала член на императорската фамилия, принцовете и съпругите им. Известно е,че императорът и съпругата имат още едно прегрешение пред традициите – вместо да предоставят децата си на гувернантките, те ги отглеждат сами. И ако продължа в този дух, неотдавна и единствената дъщеря на императорското семейство – принцеса Саяко, прекрачи вековните традиции, омъжвайки се за простосмъртен чиновник, което й коства и загуба на благородническата титла.
След Двореца на императора продължаваме край старата токийска жп гара, през която денонощно преминават над 1,7 милиона пътници. Тя е със старинна архитектура, която съвсем не й пречи оттук да тръгват най-модерните японски влакове – прочутите „стрели“ Шинкансен, за които ще разкажа по-нататък. Стигаме до моста „Нипон баши“, известен като географския център на Япония. Оттук започва изчисляването на дистанциите до всяка точка на света.
Пристигаме в района Асакуса. Тук се намират по-бедните квартали на столицата, но в никакъв случай под това определение не се крие намек за мизерията, позната в много от т.нар. екзотични страни. Време е за обяд и се настаняваме в малък темпора ресторант. Това название идва от вида на храната, популярна в Япония – наричат я темпора. Става дума за панирани морски продукти: скариди, калмари и малки рибки, оваляни в брашно и леко изпържени, не до зачервяване. Топят се в соев сос, както и сушито. Поднасят ни соева супа, някакви гъби, зеленчуци, варен ориз и нещо като… солен крем карамел. Яденето е вкусно. Започва по японски обичай с бърсане на лицето и ръцете с мокра кърпичка и традиционното „Итадакимас“ – благодарност, че има какво да сложим в устата си през този ден. Използването на мократа кърпичка преди хранене има за японците определено значение: това освежава човека, отделя го от грижите в момента и предразполага към спокойно и приятно хранене. В Япония редът на храненето е обратен на нашия. Например супата, която обикновено е бульон от варени водорасли или от соева мая, се сервира накрая, преди десерта. Силните напитки се консумират също след приключване на храненето. Десертите най-често са на оризова, бобена или кестенова основа. Накрая се сервира зелен чай, без захар. Той се приема за нещо като диджестив в японската кухня и се смята за много полезен за обмяната на веществата и общия тонус на организма, особено през горещините.
Японската кухня е изключително популярна в света и се счита за много здравословна. Животинските мазнини в нея са сведени до минимум, а в традиционната кухня въобще отсъстват. Оризът и рибата са основни хранителни продукти. Япония разполага с най-голямата риболовна флотилия в света. Консумацията на морски продукти на глава от населението е сред най-високите на цялата планета.
Асакуса е и туристически район, забележителен с двата си храма – будистки и шинтоистки, както и с уличката „Накамисе“, осеяна с магазинчета за сувенири и будки, предлагащи всякакви лакомства. Има отчетлив знак, по който се познава от всички японци и гости на Токио – това е вратата с фенерите, пазена от два символа – вятъра и гръмотевицата. Тази врата отвежда към будисткия храм на богинята на милосърдието Каннон. Една легенда разказва как веднъж двама рибари излезли да ловят риба на реката Сумида, която протича през града и се влива в Тихия океан. Вместо риба обаче, те хванали в мрежата си… малка златна статуетка, символ на богинята Каннон. В нейна чест бил построен този будистки храм. Пред вратата към храма е закачен огромен, 100-килограмов фенер в червено и бяло, на който са изписани имената на дарителите, предоставили средства за изграждането на вратата и поддръжката на храма. От двете страни са пазителите на храма – вятъра и гръмотевицата, готови да изгонят злите духове. Японците изключително много почитат богинята Каннон. След парадната порта идва малък площад, а след него – стъпалата към самия храм, където спираш пред нещо като пищен олтар, в дъното на който се намира и статуетката на богинята. Наблизо има редичка от дървени чекмеджета, в които се крият различни гадания. Хората ги закачат на дървени пръчици с надеждата да им носят само хубави неща.
До този будистки храм има друг – шинтоистки, далеч по-семпъл. Трябва да преминеш през парадна врата, обвита с дебели въжета, за да стигнеш до храма. Тук пък хвърлят монети, вместо да закачат гадания.
Двете религии съжителстват безпроблемно в японското общество. Петър Папазов обяснява, че Буда всъщност е не толкова бог, колкото посредник между човека и неговото прераждане. Будизмът, който е въведен официално в императорския двор в периода между 538 и 552 година, третира смъртта и бъдещето на човека след нея, затова е важно след прераждането по какъв път той ще поеме – по „лошия“ или към съвършенството, наречено Нирвана. Шинтоизмът пък е нещо друго – там акцентът пада върху доброто бъдеще и добрия пример на предците. 17 000 били божествата в шинтоизма, пред които хората се прекланят. Обикновено японците съчетават в живота си двете религии, защото между тях има силна връзка и голяма толерантност. Казват, че в Япония се женят по шинтоистки, а погребват по будистки…
Жегата през този ден става много силна – термометърът удря 36 градуса по Целзий. Крием се от слънцето край сергиите със сувенири, докато се появи автобусът ни. Най-после тръгваме към Акихабара – градчето на електрониката. Тук е цяло море от магазини, може би над 300 на брой, в които се продава електроника за бита и офиса: телевизори, компютри, лаптопи,кабели, инструменти, резервни части, мобилни телефони… Има и два много големи многоетажни магазина – LAOX и YODABASHI , подобни на нашите Технополис и Техномаркет. Добре е да се знае, че само там, за разлика от малките магазини, се предлага стока по стандартите на Европейския съюз. Т.е. може да работи в мрежата от 220 V. Останалото е на 110 V със съответните за европейците неудобства. Според мен и жена ми не си струва да се купува подобна стока оттук – и заради цената, и заради гаранцията на уредите. В България вече си имаме всичко – и на прилична цена, и със сервиз при съответните гаранционни срокове.
Ако в Ню Йорк най-скъпата модна улица е 5-то авеню, в Токио тази роля играе прочутата „Гинза“. Преди да стигнем до този култов район, спираме пред най-стария универсален магазин в Токио – „Мицукоши“, един от най-големите търговски центрове и в цяла Япония. Преди няколко века на това място търговци продавали дрехи. Магазинът започва битието си именно като своите предшественици – и тук стартират с облекла. После става универсален магазин и днес продава всичко. Друг гигант на местната търговия е „Такашимая“, а „Марузен“ пък е най-голямата книжарница в страната. В тази част на града се намира Токийската фондова борса. Основана през 1878 година, тя е втората по големина в света след фондовата борса в Ню Йорк. През нея минава 80% от борсовата търговия в Япония.
Ето ни най-после и на „Гинза“. В превод от японски означава „Сребърната улица“ – може би тя е започнала да съществува именно с търговия на сребро. Днес е най-скъпата модна територия на града. Десетки са световноизвестните марки, които стоят на лъскавите витрини: Дюпон, Картие, Шанел и т.н. Цените тук са умопомрачителни, но туристите се тълпят край витрините и щракат ли щракат с фотоапаратите. На „Гинза“ се намира и магазинът на фирмата Tasaki, която е най-големият в Япония производител на перли. Имат собствена ферма в Нагасаки. Цените и тук са много яки. Обясняват ни, че някои от перлите се оцветяват по естествен път, при други пък играе химията. Но качеството е неоспоримо.
Последната точка от маршрута ни за днес е крайбрежието на Тихия океан. Това е районът Одайба – изкуствено създаден остров с около 440 хектара площ, извоювана от морето. Многото зеленина и непосредствената близост до океана го прави едно от любимите места за отдих на столичани и особено на влюбените двойки. Има голям и доста широк плаж с много ситен пясък. Почти цялата група нагазваме с боси крака в океанската вода – топла и чиста след като в нея плуват риби. Между другото за изземването на земя от морето японците използват много дървесина. Почти80 % от територията на страната е заета от планини и гори, но в резултат на поголовната сеч горските площи са намалели с цели 10%! И за да не се прекалява с това, японците вкарват в употреба планинска пръст и… балирани отпадъци.
В Токио ми направи впечатление липсата на какъвто и да е боклук по улиците, но странното е, че няма и кошчета за смет! Сигурно си го носят вкъщи, където разделното събиране на отпадъците по кварталите е издигнато в култ. Събирането им от службите по чистотата върви по определен „тематичен“ график за всеки отделен ден (днес например се събира пластмаса,утре метални отпадъци, в други ден – хартия и т.н.). Ако си стриктен, има поощрения от местните власти – примерно получаваш безплатно тоалетна хартия. Отпадъците се складират в депа, от които се изтеглят за преработка в завода за боклука. Токио се слави с високата степен на преработка на отпадъците. Освен за усвояване на земя, боклукът се използва и за производството на инертни материали, торове и пр. По улиците не можеш никъде да видиш хвърлени фасове, въпреки че японците са страстни пушачи. Има си определени места, наречени smoking corner, където можеш да пафнеш цигарка. Всичко това е постигнато след продължителна пропаганда и реклама сред населението.
Марико казва, че в Япония изхвърлянето на боклука е чисто мъжка работа. Мъжете знаят графика на боклуджийските коли и според екскурзоводката ни това било… единствената работа, която вършат вкъщи! По този повод има и виц. Един мъж казал на жена си, че отива в командировка. Всъщност слязъл два етажа по-надолу, при комшийката – любовница. Прекарал сладко там нощта. Добре, ама на сутринта по стар, мъжки обичай, слязъл по чехли да хвърли боклука. Когато се върнал, вместо при любовницата, се прибрал вкъщи. Реакцията на жена му не е трудно да се предположи…
Малко преди да стигнем Одайба минаваме покрай Токийската рибна борса. Тя също представлява атракция, но за да се види, трябва да се посети не по-късно от… 04.00 сутринта. Тогава ресторантите в японската столица се зареждат със стока и е голяма лудница. Дните на борсата обаче изглеждат преброени. След като стана ясно, че Токио ще бъде домакин на летните олимпийски игри през 2020 година, на мястото на рибната борса по проект ще бъде изградено олимпийското градче с всичките му там спортни съоръжения.
На връщане към хотела прекосяваме уникален мост – Мостът на дъгата, наречен така именно заради дъговидната му форма. Дълъг е над 3 километра, строен е близо 6 години – от 1987 до 1993-та. От него се виждат прекрасно заливът, голямата сграда на телевизията Фуджи (8-ми японски ТV канал), шоурумът на Тойота, където се показват всички нови модели на известната в цял свят автомобилна марка, както и реката Сумида, по която се организират и круизи. Малко преди да стигнем Кейо Плаза минаваме и покрай токийския хотел Ню Отани (добре позната марка и в България). Тук отсядат официалните правителствени делегации, гостуващи в Япония.
Край на сити тура. Вечеря с по една… малка водка с лед и разходка до 45-тия етаж на Токийското кметство, за да видим как изглежда нощно Токио и от високо.
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
