ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ: 5. Киото – златният павилион и „портрет“ на гейшата
ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ
Вижте всички статии от поредицата „ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ“ тук.
5. Киото – златният павилион и „портрет“ на гейшата
Киото е една от най-старите столици на Япония – над 1000 години, между VІІІ и ХІХ век, ръководи съдбините на страната, преди върховната власт да бъде прехвърлена през 1868 година в Едо (Токио). Киото се смята и за културната столица на японците, за средище на японския театър, изкуства и архитектура, на традиционните занаяти и карнавални празници. Тук са властвали 77 императори, има 1610 будистки и над 400 шинтоистки храмове, включително и на други религии. Градът е сравнително малък, с население около 1,6 милиона жители, с нискоетажно стротелство. Само тук са запазени традиционните японски къщи – машия. В миналото Киото силно е бил повлиян от китайската концепция за градоустройството. Както в Пекин, така и тук били прокарани прави и перпендикулярни една на друга улици. Крепостните стени били укрепени най-силно в северната част на града, защото оттам обичайно са го нападали неприятели.
Днешният ден е посветен на Киото и започваме най-напред с посещение на Императорския дворец. Построен е през 1603 година и тук са коронясани всички японски императори с изключение на последния – Акихито, който сяда на престола след официалната церемония, проведена в Токио. Дворецът е разположен в прекрасен парк, за който екскурзоводката ни Кейко казва, че е истинска цветна приказка през април, когато обичайно в Япония е цъфтежът на вишните.
Навлизаме в едно от най-посещаваните от туристите места в Киото – Риоанджи или Храмът на Дракона, обект на ЮНЕСКО. Ние, европейците, често се чудим как така азиатците се прекланят пред нещо, което сме свикнали да приемаме за символ на злото. Тук е обратно –Драконът в източната митология, особено в китайската, е положителният герой. На това място някога е имало вила на известен по онова време аристократ. През ХV век се превръща в храм, свързан с философията на Дзен будизма. За това религиозно течение, което има широка популярност в Япония, не се наемам да влизам в подробности. Накратко: възниква през VІІ век в Китай, а през ХІІ-ти се разпространява в Япония. Основната му идея е да помогне на човека да разбере своята истинска същност, стигайки до прозрението за това чрез медитация и дисциплина.
Когато се влезне в храмовия комплекс, най-силно впечатление прави т. нар. Каменна градина. Представлява правоъгълник с размери 25 х 10 метра, засипан с пясък, върху който са пръснати няколко групи от камъни: една с пет камъка, две с три и две с два. Това прави числото 15, тъй като според Дзен будизма на земята има 8 континента и 5 океана. Това число 15 е олицетворение на съвършенството, каквото обаче никъде няма доказано на 100 процента. В този смисъл от тези 15 камъка, които се наблюдават от верандата край Каменната градина, винаги един е невидим с просто око. Човек наистана остава с убеждението, че под какъвто и да е ъгъл да погледне към групите камъни, винаги ще вижда 14! Казват, че само с просветлението, добито след продължителна медитация, може да се открие 15-тият камък едновременно с другите. Може би е така, но всъщност и Кейко, и Петър Папазов знаеха откъде се вижда 15-тият камък. Отначало запазиха мълчание, но като разбрахме, че са запознати с тайната, ги насвихме да ни покажат сакралното място. Така просветлението ни дойде без да медитираме!
Край дървената веранда, откъдето туристите слушат беседата на гида, са засадени дръвчета върху изкуствено отглеждан мъх, зелен като трева. Петър казва, че тогавашният ни посланик в Япония акад. Благовест Сендов бил занесъл от въпросния мъх да се засади в градината на българското посолство в Токио. На територията на храма се простира и езеро с лотоси и водни лилии. Много е красиво – през деня лотосът отваря листа, нощем ги прибира. Има и кладенче, пред което е поставен надпис с четири йероглифа:“Аз уча, за да стигна до удовлетворението“. Това е типичен постулат от Дзен будизма. Всъщност, разказвайки за градинската част от Храма на Дракона, ще отбележа, че японците са пословични с мерака си да се грижат за цветя и други подобни растения. За тях градината не е реален свят, а изкуство в миниатюрни размери. Японската градина фокусира няколко основни елемента: бонсай, езеро с водопад и водни цветя, събрани на възможно най- малка площ. Затова е и желанието на японското семейство, както вече писах, да си има къща с двор, дворът да е въпросната градина.
Най-голямата забележителност на Киото безспорно е Златният павилион, включен през 1994 година в Списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство. Бил е лятна резиденцишя на шогуна Йошимитцу и е построен през 1397 година. Този шогун бил запален по дзен будизма и градинарството, на 33 години се „пенсионирал“ и заживял постоянно тук. Първоначално резиденцията била вила на местен феодал, която шогунът превърнал в разкошен павилион, ограден от живописно езеро. Тук той не само си почивал, но и приемал знатни гости, включително и от Китай. Имал сериозната амбиция да развие отношенията на Япония с китайската държава и бил убеден, че и с построената от него сграда ще впечатли китайците с възможностите на Япония като достойна и добре управлявана страна. И успял – по онова време дипломатическите и икономическите отношения между двете държави бележели възход.
В завещанието си шогунът написва, че резиденцията трябва да стане храм на дзен будизма. През 1987 година е извършена цялостна реставрация, положено е ново златно покритие на павилона, за което са изразходвани около 20 кг злато. Прогнозата е, че то ще издържи поне още… 200 години!
За разлика от класическите 5-етажни храмове – пагоди, Златният павилион е изграден на три етажа, всеки с различен архитектурен стил, но в цялостната композиция е втъкана добре осмислена философия. Първият етаж представя традиционния начин на живот на императора. Вторият – на самурая. Третият е изграден в стила на класическата източна пагода. Съчетавайки тези три стила, шогунът е искал да вплете в едно ВЛАСТТА (на императора), СИЛАТА (на самурая) и ДУХА (на пагодата). На крачки от Златния павилион се издига невисоко дръвче- бонсай, което все пак е порастнало доста за изминалите от засаждането му… 600 години!
В района на Златния павилион се намира и специалният салон за чайна церемония. Пиенето на чай е стара традиция в Япония, а самият ритуал възниква в Китай през VІ век. Навлиза в Япония с разпространението на будизма, но широко приложение намира едва шест столетия по-късно – през ХІІ век. Отначало пиенето на чай е било прието предимно сред поклонниците на дзен будизма и японската аристокрация. Пиели чая преди всичко за здраве. От ХІV век нататък консумацията на чай става знак за изтънчен вкус. През ХVІ век един монах от дзен школите на име Сен Рикю въвежда правилата на чайната церемония. Два века по-късно възникват редица школи за изучаване и практикуване на чайната церемония. Всяка от тях е имала своята индивидуалност, но в същото време запазвала духа на оригинала, въведен от Сен Рикю.
Днес в много отношения на чайната церемония се гледа като на форма за медитация, ритуал със своя философия, чията цел е да се достигне до успокоение на душата и възстановяване на душевното равновесие. Екскурзоводката ни Кейко се зае да обучава част от групата ни как се пие чаят по японски. Мария, която също се включи в заниманието, сподели, че всичко се прави много бавно: приготвянето на чая, поднасянето му, отпиването – това наистина предразполага към отпускане на организма и на нервната система.
След обяда се отправяме към района на Кийомидзу – Храма на свещената вода, също обект на ЮНЕСКО, основан през VІІІ век. Построен е изцяло от дърво, без да бъде забит в него нито един пирон! Името му идва от чистите води на водопада, до който е издигнат. Това забележително за Киото място обикновено събира много посетители. Хората са привлечени не само от уникалността на храма, но и от многобройните магазини, които ограждат иначе стръмната улица, водеща до него. В тези магазини се предлагат много изделия на местните художествени занаяти: керамика, текстил, рисувана коприна, предмети от бамбук, сувенири (най-вече кукли-гейши)… Като религиозен център Киото е производител на близо80 % от сувенирните статуетки на Буда. Тук се произвеждат и едни от най-качествените в Япония сладкарски изделия.
Към 15:00 се връщаме в хотела. Кейко ни дава време за почивка до 18:00 часа, когато ще се отправим към известния културен център Гийон корнър. Там ще наблюдаваме различни представления, традиционни за изкуството на японската страна. И ще се запознаем със света на гейшата.
Впрочем, да започнем от тази тема, с която ние, европейците, винаги сме свързвали представата си за Япония. Темата за гейшата.
Както в света, така и сред нас, българите, битува заключението, че гейшите са проститутки. Нищо подобно! Това са интелигентни, високобразовани дами, чиято основна професия е да бъдат скъпо струващи компаньонки, но далеч от смисъла на тази дума, популярен у нас. Думата гейша идва от гей (не педераст), която означава на японски изкуство, и ша – човек на изкуството.
Тази професия е зачената преди векове, когато жени са поднасяли чая и са забавлявали гостите по време на различни публични прояви: банкети, танцови вечери и пр., дори при поверителни разговори. Началото е някъде през ХVІІ век, периода на Едо. Отначало жените в Япония са били доминиращи в обществото, имало е нещо като матриархат, но постепенно мъжете вземат инициативата, жените остават вкъщи и на заден план, дори публичното им явяване със съпрузите им не се толерира. Така възникнала нуждата някой да забавлява мъжете. А кой по-добре може да върши това от жената?
Истинската гейша продава своето изкуство, а не тялото си. И за това си има време и място, разбира се, стига да се стигне дотам. Но не това е най-важното. Професионалните гейши са истински партньори както в забавленията, така и в дискретните разговори, които се водят между бизнесмени, политици и пр. Неслучайно по тази причина към гейшите често проявяват интерес секретните служби – те знаят много тайни!
Преди време в Киото е имало 2700 гейши, сега са останали 270 заедно с т. нар. майко сан (кандидатки, които се обучават за гейши). Едно време много родители са пращали децата си в такива школи да се изучат и така да се измъкнат от безпросветността и нищетата. Сега се приемат само момичета със средно образование, 15-16-годишни. В Киото има 5 квартала с школи за гейши. Момичето започва като помощничка на кандидат-гейшата, която пък се учи от самата гейша. След едногодишно обучение гейшата решава дали да го направи майко сан или да го откаже от тази професия, защото не става за нея.
На диалекта на Киото майко сан означава танцуващо момиче. Когато е майко сан, това момиче се нуждае от съответното облекло. Школата му го осигурява, но с течение на времето бъдещата гейша трябва да го изплати. Майко сан учи до обяд по програмата на нормалните училища, след обяд започват специалните занимания: пеене, рисуване, танци, обноски, писане на стихове. Поезията в Япония се цени високо. В района на Кийомидзу видяхме три момичета, облечени в кимона- бяха майко сан и много красиви.
Момичетата са майко сан до 20-годишна възраст. След това стават гейши, но след специален изпит, наричан ерикле, след който получават диплома. Тогава се сменя и шала, с който те се опасват на кръста. Майко сан са с красиви разноцветни шалове, гейшите – със снежнобял. Кимоната на майко сан са също в приятни свежи разцветки, на гейшите – по-семпли, но от много скъп плат. Майко сан е с прическа от собствената й коса, гейшата е с перука. Поддръжката на гейшата е много скъпа, затова обикновено тя си има спонсори – богати хора, които харесват нейното изкуство.
Много от гейшите накрая стават любовници или съпруги на своите спонсори. Но тук вече има едно желязно правило: омъжиш ли се, напускаш професията! Иначе за гейшите няма възраст. По този повод Кейко ни разказа една история, която ни развесели. Някакъв руснак си поръчал за вечерта гейша. Бил изненадан, че дошли… три: гейшата, майко сан и още една по-възрастна дама, но в това нямало нищо необичайно. Има такава практика в Япония- гейшата да пристига с антураж. Поискали на братушката 160 000 йени, при което той се опулил. Видяло му се много скъпо това удоволствие. След продължителни пазарлъци цената паднала значително, но за един танц на гейшата и да изсвири няколко парчета. На другия ден Кейко попитала клиента как е минала вечерта с гейшата, а той се замислил дълбоко и накрая изтърсил: „Каква е тази толкова бяла боя върху лицето й?“ Гейшите наистина силно се пудрят – традиция от миналото, когато работели главно нощем и били непрестанно под пушека на свещите. После руснакът отново попитал: „А на каква възраст е третата дама, която придружаваше гейшата?“ Кейко му отговорила: „Около… 90!“
Вече е 18:00 и както сме се уговорили с Кейко, тръгваме за Гийон корнър. Това е голям театрален салон, разположен на първия етаж, където се изнасят различни представления: чайна церемония, изработка на икебана, изпълнения на музикални инструменти, комедийни скечове, куклен театър. На втория етаж се намира училище за гейши. За да се стигне до този салон, минаваме по улица в старата част на града. Наоколо се редуват двуетажни къщи, облицовани с дърво, задължително с фенер на входа. Някои от тях са с ресторант на първия етаж, вторият е отреден за живеене. Пред ресторанта обикновено стои облечена в кимоно красавица, която подканя минувачите да влязат в заведението. Това се прави много елегантно, а не като агресивните „викачи“ пред кръчмите ни в Банско или Слънчев бряг. Кейко ни показва къщи на гейши – на входната врата е изписано не само името на гейшата, но и на нейните помощнички начело с майко сан. Тесни улички пресичат главната артерия, и там светят загадъчно фенери. Казват, че на тези места може да се намерят момичета за платена любов.
Влизаме в Гийон корнър. По коридора до театралната зала са разположени витрини, на които могат да се видят най-разнообразни аскесоари от бита на гейшите: ръкавици, чорапи, шалове, диадеми, ветрила и др. Представленията започват с традиционната чайна церемония. Следва музикално изпълнение на кобо – японски национален инструмент, с 13 струни, дълъг може би колкото контрабас. Кобото лежи на пода и музикантите свирят на колене. Този инструмент е донесен от Китай преди около 1300 години, при управлението на китайската династия Тан (VІІ – ІХ век). Първоначално е използван в императорския дворец за изпълнение на гагаку – вид придворна музика. След падането на династията Тан от власт тази музика загубва влиянието си в Китай, но продължава да се изпълнява в Япония по време на придворни банкети и ритуали в храмовете и свещените места. Японците харесват кобо, дори го използват като част от музикалния инструментариум на съвременните оркестри.
Едно от най-популярните изкуства в Япония е икебаната – аранжировката на цветя, каквато ни демострират по време на спектакъла. Още преди 1500 години, когато в Япония се установява будизмът, хората започнали да подреждат цветя в специални съдове и вази. В миналото икебаната била използвана за украса на храмовите олтари със статуи на Буда или на гробовете, за да се утешат душите на предците. През ХVІ век икебаната става мода заедно с чайната церемония. По времето на император Мейджи към икебаната японците прибавят още една новост – т. нар. морибана (цветя, аранжирани в плосък съд).
Следващият номер е т. нар. киоген – комедиен скеч, който се изпълнява на разговорен език, появил се през ХV век. Състои се от прости народни танци и акробатични номера. Тези скечове са се изпълнявали по време на сеитбата на ориза или по време на фестивалите в храмовете, когато хората са отправяли молитви за богат урожай.
На финала е сценка от куклен театър, наричан бундаку. Този театър се е появил през средните векове като много популярно за времето си развлечение.
Далечният предтеча на Гийон корнър е театърът кабуки, какъвто днес има под същото название в Токио. Кабуки означава: ка (песен) – бу (танц) – ки (игра). Т. е. съчетание от песен, танц и театър. Този тип театър се е появил през ХVІ век, тогава ролите са се изпълнявали от жени. В Киото идва една дама, която организира театрална трупа, но в нея попадат и проститутки. Това не се харесало на управляващите и те забранили участието на жени, на тяхно място започнали да наемат момчета. Скоро обаче и те станали обект на похотливи страсти и накрая с декрет на властта ролите в театралните спектакли било решено да се изпълняват само от мъже. Но… от определена възраст нагоре…
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
