СЕЙШЕЛИТЕ – ОСТРОВИ ЗА РОМАНТИЦИ: 1. Кръстници със “синя кръв”
СЕЙШЕЛИТЕ – ОСТРОВИ ЗА РОМАНТИЦИ
Като туристическа дестинация Сейшелите са перфектният избор за любителите на романтична ваканция, а и въобще за онези, които ценят и обичат неподправената красота на природата. Тук тя е издигната в култ. Още преди да тръгнем с жена ми на път, знаехме, че политиката на местното правителство силно покровителства екотуризма. Законите са много строги, когато при строеж на нови хотели трябва да бъдат спазени изискванията за съхранение на растителния и животинския свят. От десетилетие насам има правителствено решение, според което всяка година островите могат да бъдат посетени от максимум 200 000 гости, но не повече от 4000 по едно и също време.
Вижте всички статии от поредицата „СЕЙШЕЛИТЕ – ОСТРОВИ ЗА РОМАНТИЦИ“ тук.
1. Кръстници със “синя кръв”
За да стигнем до Сейшелите, избрахме да летим с Катарските авиолинии, които се радват на много висок престиж в авиационния бранш. Полетът е с кратък, 45-минутен престой в Букурещ, и спиране за 2-3 часа в столицата на катарците Доха. Пътуването е комфортно във всички компоненти: сервиз, храна, забавления, удобни седалки. Единствено за сигурността на багажа останаха съмнения, вероятно при престоя в Букурещ, защото куфарът на жена ми се оказа без катинар, щателно преровен и с липсата на бижута. Да се оплакваш на някого на летището в Махе – най-големият от сейшелските острови, е равносилно да сториш същото пред арменския поп. Затова не направихме от тази загуба драма, а просто решихме да си търсим правата като се върнем в София.
Летището в Махе е малко, но с много строг контрол по отношение на т.нар. биосекюрити. Попълваш специален въпросник дали си общувал с животни във ферми, бил ли си скоро в Африка и ако да, имал ли си контакти с местната фауна, боледувал ли си от инфекциозни болести и още ред подобни въпроси. Очевидно тукашните власти изискват това заради постоянните високи температури на островите (средно 30 градуса по Целзий) и голямата влага, за да не допуснат в страната опасни зарази.
От летището ни взеха с малък, 20-местен автобус, за да ни откарат до пристанището, откъдето с ферибот трябваше да отплаваме за другия голям остров – Праслин, където се намира и хотелът ни. В тези автобусчета нямат навика да ползват багажно отделение и както се казва може да си държиш куфара на главата. На пристанището ни чекираха багажа и след като до тръгването на ферибота имаше цели два часа, решихме да се поразходим из столицата Виктория.
На Сейшелите пристигнахме в първите дни след приключването на активния дъждовен сезон. Затова, крачейки из града, имах чувството, че сме попаднали във Венеция. Много улици са буквално водни канали. В центъра се издига най-голямата забележителност на столицата – часовниковата кула, която изглежда като копие на лондонския Биг Бен. Около нея са разположени и някои от по-представителните сгради в традиционния за колониалната епоха стил.
Сейшелите представляват архипелаг от над 150 острова, пръснати из Индийския океан на около 1500 км източно от Африка. Една трета от тях са необитаеми. Връзката между островите се осъществява с малки самолети и кораби. Близостта до екватора определя и местния климат – субекваториален, като през януари падат най-много дъждове, през юли – най-малко. Часовата разлика с България е само 2 часа в полза на Сейшелите, т.е. ако тук е 10.00, у нас e 08.00 часа.
Архипелагът е открит през 1502 година от великия португалски мореплавател Вашку да Гама. С неговото стъпване на тази земя Сейшелските острови се появяват на морските карти. Те стават постоянна база за зареждане на корабите с провизии и прясна вода. През 1756 година островите са окупирани от французите и приемат името на финансовия министър на тогавашния френски крал Луи ХV Жан Моро дьо Сейшел. Казано на шега, островите са се сдобили със… синя кръв! През ХІХ век англичаните прогонват френските колонизатори и установяват властта на британската корона. Така до 70-те години на миналия век, когато Сейшелите обявяват своята независимост. От британското време обаче остава движението вляво и разбира се английският език. Употребява се и френски, и местния креолски, за който казват, че е нещо като диалект на френския. Заслушвайки се в разговорите на местните жители се мъчех да доловя нещо френско, учил съм този език в училище цели 12 години, но уви – плещят си по тяхному, напълно неразбираемо за мен.Образованието следва британския модел, дори един от университетите във Виктория е клон на висше училище в Манчестър. Право също се изучава по английски тертип. Французите обаче не отстъпват, макар да са се сбогували със Сейшелите много по-отдавна. Около 70% от местното население носи френски фамилии. Често английски и френски имена се смесват, като първото е британско, второто френско или обратно.
Сейшелите имат републиканско държавно управление, като президентът им играе и ролята на премиер. Имат еднокамарен парламент от 34 души. Водещ отрасъл на икономиката е туризмът, който осигурява над 70% от постъпленията във валута. През последните години навлизат мощни чуждестранни инвеститори в този бранш, които имат основен дял в създаването на нови, главно 5-звездни курорти. Вече са влезли големи хотелски вериги като Хилтън, Фор Сизънс, Баниан трий, нови проекти развиват Рафълс, Шангри Ла и пр. Освен туризма, Сейшелите развиват успешно и други отрасли. Например те са водещи в света по улов на риба тон. Трайно присъствие имат офшорният сектор, банковото дело. Само на една от главните улици във Виктория – Индипендънс авеню, видях поне 5-6 клона на различни банки, многобройни са и адвокатските кантори в града. Според прогнозите на правителството, към 2017 година финансовият сектор дори би могъл на надмине туризма в местната икономика. Идеята е Сейшелите в бъдеще да се превърнат от обикновена офшорна юрисдикция в мощен офшорен финансов център. Нови проучвания на шелфа пък показват, че тук има и потенциални находища от нефт и природен газ.
На Сейшелите живеят само 85 000 души. Тук коренно население няма. Когато са заселвали островите, са правели това с имигранти. И сред първите заселници са били арабски моряци. Прави впечатление многото чернокожи, които живеят на островите. Някога тук се е вихрел пазар на роби и това са техни далечни наследници. Белите са главно англичани и французи. Те са деловите хора, които въртят бизнес или се занимават с юридическа дейност, обслужваща бизнеса.
Докато се разхождахме из града, обменихме малко пари, за да хапнем нещо и да изпием по едно кафе. Местната валута е сейшелската рупия (SCR). Има една интересна подробност, когато обменяш пари на Сейшелите: ако правиш това с дрeбни купюри в евро (5,10,20), курсът е 16.10 SCR за 1 евро, когато банкнотите са по-едри, примерно 50 или 100 евро, курсът става 16.80 SCR за 1 евро! Странно, но факт!
Ресторантът, в който закусихме, се казваше „ Pirate’s Armi”. Пиратската тема е много популярна на Сейшелите – в миналото дълго време островите са служели за база на морски разбойници, нещо като карибския остров Тортуга. Един от най-известните по това време пирати бил французинът Оливие Лавасьор с прозвището Ла Буз. Той се превърнал в страшилище за търговските кораби, които ограбвал безогледно, независимо под какъв флаг плавали те. Островите и до днес пазят тайни за скрити от пиратите съкровища. Дори още е жива легендата за златния кръст с диаманти, наречен „Кръстът на Гоа”, която държи в напрежение търсачите на подобни богатства.
В 10.00 потеглихме с ферибота Inter Island boat за остров Праслин. Това е вторият по големина остров на архипелага, дълъг 12 км. Носи името на премиер-министъра на френския крал Людвик ХVІ – херцог де Праслен. За беда морето се случи много неспокойно и трябваше да използвам целия си познат арсенал от техники против морската болест. След около два часа мъките ми свършиха и най-после се добрахме до нашия хотел.
На първо четене този хотел с категория 4 звезди не предлага кой знае какъв лукс, но студиото, в което бяхме настанени, се оказа много удобно. В цялостното оформление на хотела преобладават екологични материали, но най-големия плюс е непосредствената му близост до плажа. Само след няколко метра излизаш на дълга километри плажна ивица с чисто бял пясък, но шлифован от вълните така, че изглежда като атлетическа писта и прави разходката по него неописуемо удоволствие. Този плаж, известен под името Grand’Anse, е коренно различен от нашите в морските ни курорти: той е безлюден и ние, особено сутрин, имахме удоволствието да сме съвсем сами – да се разходим, да поплуваме в морето, да си направим гимнастика на открито. През този сезон все още няма много туристи. Например в нашия хотел от 10 студиа само четири бяха заети. На плажа няма чадъри и шезлонги, няма спасители, по пясъка се търкалят естествени отпадъци от всякакъв вид: паднали стебла на дървета и клони, кокосови орехи, листа от околните храсти, някакво подобие на водорасли… Понякога природата и тук се гневи и подхваща буря, в резултат на която са и тия останки от местната флора. Никой обаче не ги чисти и в съзвучие с екологичната политика на местните власти грижата за плажа е оставена на… самия него. Каквото прибере и почисти природата, това е!
Из пясъка щъкат дребни птички, които ни удивиха с бързината, с която се придвижват-буквално са като торпили, а се държат на две изключително тънки крачета. Плажът е осеян и с малки дупки (на места прилича на швейцарско сирене), които се оказа,че служат за убежище на раци. Често из храсталаците край плажа може да се види как се шмугват малки гущери. Един дори заварихме в стаята ни и си спомних подобен случай в Тайланд. Гущерчето се беше залепило на стената на хотелската ни стая в курорта Патая. Извикахме на помощ персонала, но докато някой дойде, опашатият неканен гост беше изчезнал. Тогава тайландецът, изпратен от рецепцията с дълъг прът в ръка, се усмихна и хитро погледна към изплашената ми съпруга: ”Госпожо, не се безпокойте, това е само един small crocodile. Самият Буда е дошъл да ви благослови!” Този „Буда” още веднъж ни дойде на гости в хотела, като дори… скочи в пазвата ми докато си пиех портокаловия сок. Оставих го спокойно да избяга – нали пак бе дошъл да ни дари с благословия!
Иначе самото море е топло, смяната на прилива с отлив и обратно върви по часовник. Затова бързахме да идем на плажа сутрин рано, преди закуска, докато има вода – после, след 09.00, морето се оттича навътре, за да се върне към брега надвечер към 18.00. Тогава може да срещнеш на плажа и по някоя друга жива душа: рибар с връзка току-що уловена риба, майка, извела децата си да поиграят на пясъка, туристи, които се отдават на вечерен джогинг, малчугани, надпреварващи се с футболната топка. Някоя от яхтите пък, на котва край плажа, ще пусне шумно музика за вечерен купон… Невероятно красиви са тукашните залези (а същото мога да твърдя и за изгрева!). Огненият диск на слънцето, потъващ зад хоризонта, морето, яхтите и рибарските лодки, небесният свод – всички тези „персонажи” на голямата сцена на залеза се сливат в многоцветна хармония, която те кара да тръпнеш пред творческия гений на природата!
През деня обаче сме… на работа. Хотелът разполага с чудесна градина, в която целодневна сянка хвърлят няколко кокосови палми и други екзотични дървета. Под нея си организирахме импровизиран офис: масичка с два удобни стола, лаптоп, като добавим добрата връзка по скайпа и малката часова разлика с България, ето че няма значение къде протича работният ден – дали в София или на хиляди километри от нашата столица в едно малко островче сред Индийския океан! Не ни е за първи път – обикновено с жена ми така сливаме работа с почивка. И докато тук, на Сейшелите, тя и за минута не искаше да изпуска юздите на бизнеса, аз намирах пролуки, за да следя по телевизията какво се случва на… Африканското футболно първенство. Останах поразен от напредъка на местните футболисти, голяма част от които играят в престижни европейски клубове. В сравнение с 10 години по-рано, разликата в качеството на играта на Черния континент е колосална!
В края на плажа често може да се видят малки самолети, които имаш чувството, че ще се гмурнат сред крайбрежните палми. Всъщност в тази част на острова се намира малко летище, самолетите толкова ниско летят над автомобилния път, че когато се приземяват, колите спират пред специално поставения светофар, за да изчакат завършването на полета. В тази част на плажа има много вили, които се отдават под наем. Обикновено наемателите им – главно от Западна Европа, си вземат рент-а-кар, пазаруват от някой супермаркет, готвят си храна сами или хапват в някой от околните ресторанти, които не са чак толкова много. Ние прескачахме от време на време в едно съседно на хотела ни заведение, но по-далеч не стигахме по простата причина, че когато падне мрак в тази част на острова, няма… улично осветление! През последните години доста чужденци купуват имоти на Сейшелите: французи, англичани, руснаци, араби. Оказа се, че яхтите, които стоят на котва срещу нашия плаж, са предимно на такива собственици – морето в залива е спокойно, явно и таксата да домуват там ги устройва.
Един ден решихме да се поразходим из околността.Има още няколко хотела, но когато надзърнахме в тях, с ръка на сърце си признахме, че от нашия по-хубав няма. В няколкото магазина – нищо особено, китайска стока. Какво още? Къщи с кокетни дворчета и една англиканска църква. Около 7 % от населението на архипелага са нейни последователи, над 90 на сто са католици.
От хотела ни препоръчаха да вземем такси и да отидем на шопинг от другата страна на острова, близо до пристанището, където ни докара фериботът от Махе. Таксиджията – едно младо чернокожо момче, ни закара пред магазина, където се продават само стоки и сувенири, произведени на Сейшелите. Никакъв Китай, макар че наоколо имаше китайски дюкяни колкото искаш, личат си, както се казва, по миризмата. MAKI е брандът на оригиналните сейшелски изделия, които под това име се продават и в Мадагаскар. Отлично качество на сувенирите, текстила, подаръчните стоки! Между другото Сейшелите пускат още една въдичка на жените – верните поклоннички на шопинга. В края на нашия плаж има ферма за черни перли с магазин. Срещу такса от 50 рупии двама служители – момче и момиче, правят презентация, която включва и 5-минутен филм, след което можеш да влезеш в шоурума и да си избереш бижута с тези прословути черни перли. За сведение един комплект от обеци, пръстенче и колие, например, струва почти 3000 евро.
Филмчето представя кратка историческа ретроспекция на улова на черни перли, който по тези земи си е отдавнашен занаят. Показва как мидите се изваждат от морето, как се разрязват, за да се отворят и да се извади скъпоценната перла. Във фермата всичко това става по изкуствен път. От САЩ и главно от района на р. Мисисипи се доставят миди със специална консистенция, от нея се оформят топчета, които се поставят за „отглеждане” в миди на поне 2-годишна възраст. На всеки два месеца тези миди се чистят от паразити. Около 2-3 години са нужни да узрее и да се оформи перлата, която може да е с различна големина, форма и цвят (синя, тъмнозелена, черна). Във фермата има и няколко басейна за декоративни миди, които се изнасят и попълват аквариумите из различни места по света. Живеят до 60-70 години. Като посегнеш към тях с ръка над водата, се свиват – да се предпазят от неприятел. В басейните освен миди може да се видят и морски звезди, костенурки и т.нар. морска краставица. Всъщност съвсем не става дума за зеленчук, а за морско животинче, което японците, например, консумират… сурово.
Докато пътувахме с таксито, се разговорихме с младия шофьор. Баща на 3-годишен син. В семейството му са… 11 човека с братята и сестрите. Казва, че сега сейшелците трудно си позволяват такава многолюдна челяд. До две деца – ок! В справочниците пише, че социалният статус на местните жители е един от най-високите в тази част на Индийския океан. Да, казва момчето, има доста богати хора и работещо население. Ако някой има проблеми, то е, защото не му се работи. Ако видите просяк, не е местен човек, а вероятно пришълец от Мадагаскар или Мавриций. Пак според официални източници Сейшелите имат една от най-добрите пенсионни системи в Третия свят! Осигуряват се и достатъчно добри грижи за хората в неравностойно положение: сираци, възрастни хора, инвалиди. Законът задължава децата на самотните майки да бъдат подпомагани с издръжка от бащите им. Майките въобще се радват на по-добро положение в семейството – те контролират повечето разходи в дома и се грижат за децата, а мъжете имат „второстепенна” роля – да носят пари. Данните сочат, че средната продължителност на живота тук е 64 години за мъжете и 68 за жените. Шофьорчето казва, че в миналото тази средна възраст е била по-висока, но навлизането на цивилизацията е дало отражение – хората са станали по-лениви и това оказва влияние върху общото им здравно състояние. Не знам как са със здравето чернокожите камериерки в хотела ни, но че са лениви е повече от вярно. Веднъж ги наблюдавах как почистват нашето студио – мотаха се сума ти време, оставиха ни без чаршафи, а като влязохме в стаята бяха пуснали климатика на такава минусова температура, че още на вратата се смръзнах. Единствената масажистка в хотела – стройна чернокожа „газела” от Кения, постоянно се охлаждаше на рецепцията в СПА центъра и имах чувството, че попадам във фризер! Разбирам да беше ескимос или гражданка на някоя от северните европейски страни, ок, но африканка от страна на пъпа на Черния континент… Що за мазохизъм!
Не обичам пухени завивки и възглавници – на остров, където е горещо и влажно, в стая, където климатикът е точно над главата ти и ако го изключиш, за да не простинеш, цяла нощ ще плуваш в пот, тази материя е силно непрепоръчителна. Компенсира я страхотната храна в ресторанта, който с чиста съвест бих нарекъл гурме. След една невероятна вечеря си побъбрихме с готвача – казва се Пат, сейшелец, на 32 години, ерген, който след гибелта на брат му при автомобилна катастрофа е поел грижата над 5-те му деца (от…3 жени!). Бил е на стаж в Германия и Австрия, като е представял на колегите си сейшелската кухня. Докато се е обучавал, живеел в хотел, където минал през всички хотелски специалности – от камериер и пиколо до рецепционист. Силата му обаче е в кухнята. Това момче има тънко чувство за естетика в приготвянето и поднасянето на храната.И за да не съм голословен, ще дам няколко примера. На една от вечерите Пат беше приготвил много интересни топли хлебчета. Замесват се в керамична формичка като саксия, с такава форма излиза и хлебчето, запечено отгоре със сирене (разбирай кашкавал) и с вкус на… пица. Във всяко хлебче е забита пипетка с формата на термометър, който всъщност представлява уред за „инжектиране” на… зехтин. Стисваш „термометъра” и той пуска от мазнинката. Пат следва най-новите тенденции в кулинарията – да се смесват вкусовете, да се комбинират на пръв поглед несъвместими продукти. Бяхме си поръчали плато с френски сирена, от онези вкусни миризливци, които прекрасно вървят с червено вино. Поднесоха ни го с аранжимент от хамон и прошуто, настъргана зелена ябълка, нарязани тънко като лист хартия манго и пъпеш, и добавка от натрошени ядки и стафиди.
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
