ЩРИХИ ОТ АНДАЛУСИЯ – ЧАСТ 3

ВЕХЕР ДЕ ЛА ФРОНТЕРА – АРАБСКОТО ЛИЦЕ НА ХРИСТИЯНСКИ ГРАД

След нощувка в Алхесирас се отправяме към Вехер де ла Фронтера, като преди това ще спрем за кратко в пристанищното градче Тарифа (ударението е на последната сричка). Движим се по брега на Гибралтарския проток и докато съзерцаваме гледката към този естествен канал между два континента, научаваме и любопитни подробности как съжителстват морето и океанът. Нали именно тук си дават среща Средиземно море и Атлантическият океан. И така: чии води са на повърхността на протока, кои под нея? Оказва се, че Средиземно море като по-солено е под водите на Атлантика, а пък те са по-студени.

Още от поредицата може да прочетете тук

Атлантическият океан е известен с хладните си течения и затова като почивате на брега на някой океански курорт, не се чудете защото водата му не скача над 20 градуса, въпреки летните горещини. Протокът е и естествен преходен път на рибата тон от океана към Средиземно море, където си хвърля хайвера. После поема обратно, но я чакат мрежите на големите риболовни кораби. Особена стръв към нея имат японците, защото я ползват за приготвянето на суши. И за да си набавят рибата, плащат добре за това.

В миналия материал ви разказах легендата за Стълбовете на Херакъл. Но той не е единственият митичен герой, свързан с историята на Гибралтарския проток. Оттук минава и хитрият Одисей на път за Златното руно. Имало едни скали, наричани Скалите на сирените, които носели смъртна опасност за мореплавателите. Корабите, които минавали край тях, били омагьосвани от песента на сирените, екипажите буквално скачали през борда, обладани от магията на морските нимфи. И така намирали смъртта си. Одисей обаче наредил на екипажа си всички моряци да запушат ушите си с тапи от восък, а него да вържат на мостика с въжета, за да не се изкуши и да скочи в морето, чуе ли гласа на сирените.Така спасил и себе си, и екипажа си, и кораба.

Докато пътуваме към Тарифа, край пътя се простират горички с евкалиптови дървета. Известно е, че евкалиптовото масло, което се извлича от тях, има лечебни свойства и антисептично действие. Намира приложение за лечението на различни инфекции, включително малария, заболявания на дихателната система – астма, бронхит, на артрит, ревматизъм и др. Масиви с евкалиптови дървета са характерни за Средиземноморския район, за страни като Испания и Португалия. Корковото дърво, което също срещаме по пътя, е типично за южната част на Андалусия и Иберийския полуостров, за Северна Африка и специално в Мароко. В Португалия, например, е концентрирана 1/3 от световния добив на корк.

Основното приложение на корка в Андалусия, а и въобще,  е в производството на коркови тапи за вината. Всеки познавач в тази сфера ще ви каже, че качественото вино е затворено в бутилка с коркова тапа, за него това  е най-доброто. Коркът е скъп, защото добивът му е трудоемък: корковото дърво расте 25-30 години,  кората се сваля ръчно, а за да се повтори това действие, трябва да минат поне още десетина години.

Жълъдите на корковото дърво също не отиват на вятъра – казват, че с тях се хранят свине, от които се произвежда страхотен хамон (испанската шунка). Екскурзоводът ни обяснява, че като достигнат определено тегло, месото на тези прасета добива специфичен вкус. За хамона се използват бутовете на животните. Слагат ги в казани със сол, в които отлежават около месец и половина – два. След като поеме солта, бутът се окачва под проветрив навес и така се оставя да се суши около година. Оттам – право към пазара. Хамонът от иберийската порода свине е доста скъп – 1 бут върви за 400 евро. Рязането му  изисква и голямо майсторство, защото отрязаното парче трябва „да прозира”. По тоя повод си спомням преди доста години срещата ми с един фермер от нашия град Левски. Човекът отглеждаше овце, биволи, домашни птици, имаше си и магаре. Почерпи ме с превъзходен домашен суджук, но ми обясняваше колко е важно да се спази точния ъгъл за рязане на колбаса. „Веднъж, разказваше ми той, излязох с овцете, сложих в торбичката си една подковка, да хапна по обяд. Оставих торбата край пътя и когато я потърсих после, някой я беше откраднал. Не ме е яд за суджука, да му е сладко, а за това, че няма да знае как да го нареже…”

Ето, че пристигаме в Тарифа. Вече бях споменал, че оттук за мароканското пристанище Танжер пътуват малки фериботи и разстоянието до африканския бряг е само 14 километра. Градчето не е голямо,няма и 20 хиляди жители. Наречено е така по името на първия мюсюлманин Тарифа ибн Малука, който стъпва тук през 710 година. Времето, през които започва близо 8-столетното господство на маврите в Андалусия. От името на града е и названието тарифа, свързано с митническата практика. Именно тук започнали най-напред да събират такси от търговците, които доставяли стоки по море. На пристанището се издигат стените на крепост, а недалеч от нея – статуя на Христос и паметник на местния герой Гусман ел Буено, който бил готов да отрежат главата на сина му, но да не предаде крепостта на маврите. Обикновено туристическите групи спират тук и да похапнат, защото районът около пристанището е пълен с малки ресторанти, които предлагат типични за региона вкусотии: риба, морски дарове, паеля и др. Междувременно обаче Тарифа е постоянен обект на наблюдение от службите за борба с наркотрафика, тъй като от Мароко движението на пратки с наркотици не престава.

Районът на Тарифа е силно проветрив. Духат яки ветрове и затова често може да се видят въртележките на ВЕИ-тата (генераторите за възобновяемите енергийни източници). На фона на околните планински възвишения гледката към тези бели „щъркели” изглежда футуристична. Все пак сме в ХХI век! Тук е и рай за любителите на кайтсърфинга – докато се движим край брега на морето, въздушното пространство над плажовете е осеяно с десетки шарени парашути. От март до края на септември  се изсипват кемпери откъде ли не, защото да сърфираш с парашут по морските вълни за мнозина е непреодолима краста.

Вече сме във Вехер дела Фронтера. Този неголям андалуски град е основан от финикийците, развива се при римляните, а по времето на маврите става важен селскостопански район. Разположен е на хълм над  устието на река Барбат. От високо гледката разгръща цялата околност, но най-силно впечатляват старите вятърни мелници, каквито още има останали в града. Дори се шегуваме, че май те са провокирали сюжета на Сервантес за подвизите на безсмъртните му герои Дон Кихот и Санчо Панса. Вехер де ла Фронтера има типичен арабски облик и това не е случайно – близо шестстотин години е под мюсюлманско владичество. Освободен е от кастилския  крал Санчо IV, наричан Смелия, още в края на XIII век, но така и не се е отърсил от арабското  влияние. Ще се уверите в това, когато се разходите по улиците, когато от крепостната стена зърнете града като на длан, целият в бяло, сякаш копие на арабско поселище в Тунис или на турския Бодрум, когато минавате под арките в мавритански стил…Разбира се, християнските символи си имат достойното място. Влезте в църквата Ел Салвадор -импозантна като истински католически храм. Спрете се и пред фигурката на жената в черно – скулптура, която контрастира на белия цвят на къщите в града. Закачулена, едва ли не забулена, в първия миг си мислиш, че е символ на мюсюлманка, но не е – християнка в традиционното облекло cobijao, каквото са носели местните жени до 30-те години на миналия век.

Вехер де ла Фронтера е название, което се асоциира с граница. И наистина е така: по време на Реконкистата (многовековния период в историята на Испания, когато стъпка по стъпка християните са отвоювали земята си от маврите) границата с мюсюлманската част постоянно се е променяла и е била ту край едно, ту край друго селище. Това обяснява букета от „фронтери” в Андалусия: Вехер де ла Фронтера, Херес де ла Фронтера, Аркос де ла Фронтера, Конил де ла Фронтера и т.н.

Градчето е известно и с още нещо важно за туристите – край бреговете му на 21.10.1805 година е била прочутата битка край нос Трафалгар, когато флотът на британския адмирал Хорацио Нелсън разбива испанско – френската армада на Наполеон и налага Великобритания като световна морска сила.
Във Вехер де ла Фронтера има много сувенирни магазини, както и местенца, в които може да опитате домашни колбаси и да си купите бутилка шери. За шерито обаче – в следващия пътепис от Андалусия…

АСЕН БОЯДЖИЕВ

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21