Албания – стъпки към промяната
Македония и Албания не са сред страните, меко казано, с висок престиж в Европа. Затова и двете търсят промяна на статуквото. Подходът им обаче е съвсем различен. Докато югозападните ни съседи правят това по изкуствен начин, представяйки чуждата история за своя, албанците показват какви са били, какви са сега и какви ще бъдат утре без да прибягват към измишльотините и откровената историческа помпозност на централния площад в Скопие.
Промяната в Страната на орлите може да се забележи още след влизане през ГКПП-то край охридския манастир „Св. Наум”. Пътят, ако може така да се нарече трудно проходимата част край Охридското езеро, е в този допотопен вид почти 15-20 км, но се виждат строителни машини, които скоро ще го превърнат в нормално за автомобилното движение трасе. Наоколо никнат като гъби чисто нови хотели, задължително с ресторант и бар на мостик насред езерото, и погледнато в перспектива, след 3-4 години албанската Ривиера край Охридското езеро ще изпревари по стантдарт комшиите й от Македония.
Албания е планинска страна. Пътят лъкатуши край полегати хълмове, на места стига и до 1600-1700 м над морското равнище. В такъв момент, като погледнеш надолу към стръмните урви, разбираш защо я наричат Страната на орлите. Тук там виадукти за железницата прорязват планината, а по пътя може да се види и как изглежда една примитивна албанска „автомивка”: маркуч, от който се излива силна струя вода, подканя шофьорите да си почистят колите.
Историята на Албания е наниз от превратности. Най-общо: в началото са илирите, нещо като нашите тракийски племена, после идват римляните, между ІХ и ХІІІ век албанските земи са част от Първото и Второто българско царство, цели четири столетия е владичеството на Османската империя и чак през 1912 година настъпва времето на независимостта. Не за дълго – Дучето Мусолини държи юздите на страната до края на Втората световна война, а след нея идва ерата на комунистическия режим начело с Енвер Ходжа. След два несполучливи „брака” – с бившия СССР и Китай, няколко десетилетия Албания остава капсулирана от околния свят, докато не пада Стената в Берлин. Оттук нататък – демокрация.
В столицата Тирана епохата на Енвер Ходжа не е изтрита от гледна точка на историческите паметници. В центъра, до Парламента, може да се види един от 700-те бункера, станали нарицателни за тази страна. Уж да се крият при евентуална ядрена атака! До Министерския съвет пък се мъдри Пирамидата, строена за музей след смъртта на Енвер Ходжа през 1985 г., лично по настояване на дъщеря му. Сега този неугледен свидетел от времето на комунизма стои изоставен, празен и пълен с боклуци, нашарен с бои и спрейове, досущ като вида на родните ни комунистически паметници след 10 ноември. Да, но тук не мислят да гръмнат Пирамидата, както сториха с мавзолея в София тогавашните ни набедени управници. Ами че това е история!
На пл. Скендербег, около паметника на едноименния национален герой, се простират безличните сгради на бившия Дворец на културата, сега превърнат в опера, и Националния исторически музей с пано на цели 450 кв. метра, изобразяващо историята на страната от илирите до бойката работническа класа. Тук е и най-старият хотел в столицата – „Тирана интернешънъл”, реновиран изцяло с куп допълнителни екстри. За него казват, че се водила дискусия на колко етажа да бъде изграден, за да не би империалистите оттатък океана да го… заснемат от Космоса! Няма я само 12-метровата статуя на Енвер Ходжа – след промените са я съборили с небивал ентусиазъм, както ние пък бутнахме постамента на Ленин. Изчезнала е и звездата над двуглавия орел в герба на страната, на нейно място сега стои шлемът на Скендербег.
Останали са и сградите от времето на Мусолини – с красиво оформени в жълто и охра фасади. Днес там се помещават няколко министерства и Кметството на Тирана. В другия край на представителния булевард „Дешморет е комбит” се издигат сградите на Държавния университет, Ректората и Факултета по изкуствата, там са Дворецът на конгресите и Президентския дворец, строго охраняван от цивилни ченгета с тъмни очила и униформен караул. Този дворец някога е бил гласен за посолство на Съветския съюз, но след смъртта на Сталин управлението на Никита Хрушчов не се понравило на албанците и съветската дипломатическа мисия така и никога не се настанила на това централно място. Подобна съдба е споходила и сградата на днешното Министерство на външните работи. Кроили я за посолство на Китай по времето на „великия вожд” Мао Дзедун, но и там се разсъхнала работата след като двете страни си омешали шапките.
На пл. Скендербег се открояват два паметника от османското господство – 35-метровата часовникова кула, построена през 1822 година, и джамията Етем бей. Този мюсюлмански храм с изключително красиви стенописи датира от 1798 година, но по времето на Енвер Ходжа е бил затворен за служба. Хората нямали достъп да се молят в нея, а властите официално тръбели, че албанският народ… недолюбва религията! Нещо повече, през 1967 година религиозните вярвания и институции били забранени, комунистите дори провъзгласили Албания за първата атеистична страна в света! И може би това обяснява сравнително малкото джамии, които срещахме по време на обиколката ни из страната. Да не говорим за традиционните кърпи, шалвари и прочее детайли от облеклото на мюсюлманките, каквито въобще не срещахме, поне в големите градове. Момичетата и младите жени изглеждат съвсем по европейски! Днес джамията Етем бей е отворена за служба, а казват, че часовниковата кула, с която чудесно се допълват, напомня на вярващите за часа на обичайната молитва.
Албанците са съхранили паметта на миналото, но едновременно с това обликът на промените се разширява всеки ден. Градовете в тази страна по времето на комунизма са били градени като близнаци – с грозни панелки, и не можеш да ги различиш един от друг. За да не е така, в Тирана са нашарили фасадите на жилищните блокове, сякаш деца са рисували с цветни боички. Ами по-добре изглеждат, отколкото в наследеното скучно и студено сиво. В центъра на столицата вече се издигат лъскавите билдинги на банки, Рогнер и Шератон са абсолютно нови и първите 5-звездни хотели в града, все повече стават новите жилищни кооперации, които прекрояват архитектурния стил на Тирана, оформят се красиви паркови зони за отдих, строи се и първият местен небостъргач – бъдещият бизнес център на 25 етажа. Роят се и нови ресторанти, кафенета, магазини с маркови стоки. Да не говорим за лъскавия автопарк.
На път за Дуръс сякаш се намираш на Софийското околовръстно шосе. Нов аутобан, а около него, от двете страни, се редят чисто нови сгради на малки предприятия (Кока Кола, например), шоурумове на автомобилни марки, складови бази, офиси и пр. А доскоро тук е била гола поляна. Абсолютно пресилено е твърдението , че пътищата в Албания са последна грижа. Навярно има и такива, но като изключим един малък участък между Дуръс и Берат, състоянието на пътната мрежа – там, където пътувахме из страната, е много добро. Ударно се строи и магистралата от Тирана до македонската граница.
Населението на Албания е малко над 3 милиона души. Близо милион и половина пък са работещите в чужбина имигранти. Има големи албаннски диаспори в Гърция, Македония, Италия, САЩ. Те са, както и у нас, може би най-големите инвеститори на капитал от чужбина, издържайки своите близки в родината си. Независимо от емигрантския поток обаче албанската е млада нация – малко са страните в Европа, където можеш да видиш на едно място толкова деца и млади хора.На всичко отгоре и образовани – в Албания грамотността на населението достига 99 %! За разлика от връстниците си в големите европейски държави – италианци, немци, испанци и пр., младите албанци говорят добре английски език, няма никакъв проблем да се комуникира нормално в хотелите, в ресторантите, навсякъде. С просто око се вижда, че от младостта извира живот и това е сериозен залог за добра перспектива, стига и икономиката на страната да си стъпи на крака. Преди години аграрният сектор е бил в основата на албанската икономика, днес казват, че услугите са водещи. Туризмът е този отрасъл, който в бъдеще може сериозно да дърпа нагоре брутния вътрешен продукт.
Дуръс е само на около 35 км от албанската столица. Разположен е на адриатическия бряг, това е най-древният и втори по големина град в Албания, нейното най-голямо морско пристанище. Старото му българско име е Драч, бил е наша твърдина по времето на Първото българско царство, тук през 1018 година се провежда и последната битка на българските войски срещу Византия преди страната ни да падне под византийско робство за цели две столетия. В този курортен град на Адриатическо море са запазени останките от римски амфитеатър, където са се провеждали гладиаторски борби.Това е и единственият античен паметник от този род в Албания. Побирал е 12 000 зрители, че и повече. Местните власти и археолозите са амбицирани да го възстановят изцяло за атракция на туристите. Има и още една „антика” от комунистическо време – бившият хотел „Волга”, някогашният флагман сред хотелите в Дуръс. Сега стои с изтърбушени прозорци и чака някой да го купи.
В Дуръс хотелите са сравнително стари. Доайенът е „Адриатика”, от 1961 година. Но вече се строят и нови – хотел „Палас”, например, 5-звезден, на брега на морето, е сред лястовичките на промяната и в туристическата инфраструктура на града. Плажът е дълъг, пясъчен, изглежда прилично. По крайбрежната променада домакините са се погрижили и за различни забавления, особено за децата, от рода на Луна парк. Тук обаче ол инклузивът е непозната услуга (за радост на местните ресторантьори!), почти не се предлагат морски атракции като яхтен пикник, парти на пиратски кораб и прочее познати от нашите курорти морски удоволствия. Най-много да хванеш ферибота и за една нощ, с преспиване, да акостираш примерно в Бари. Ще пошеташ на пазар из италианския град, ще позяпаш това-онова и хайде още една нощ на ферибота обратно за Дуръс. Ако сте обаче по на юг по Адриатическото крайбрежие на Албания, в Саранда, например, може да се изкушите за фериботна разходка до Корфу или да посетите археологическото бижу Бутринт.
Но сега сме в Дуръс. Оттук е близо да се отиде до някои от забележителностите на албанския юг. Като Берат, например, със старото българско име Бялград, което е съхранявал чак до ХVІІ век. Нещо като родния Несебър, но без излаз на море – приликата е в многото християнски църкви (казват, че били повече от 40!). През Средновековието Берат е бил неразделна част от Първото и Второто българско царство, както и от Охридската българска архиепископия. Една от църквите е важна за нас, българите. Намира се на хълма, зад стените на старата българска средновековна крепост. Храмът носи името Успение Богородично, действащ е, с уникални икони и е част от Музея на Онуфри – един от най-известните албански иконописци през ХVІ век. В олтара на храма, в дървено сандъче, лежат мощите на двама от Кирилометодиевите ученици – светите Горазд и Ангеларий. Към църквата има изложбена зала с произведения на различни иконописци, сред които е и Онуфри, автор на двете главни икони на църковния иконостас в Успение Богородично – на Исус Христос и Богородица с Младенеца. В тази зала има една силно впечатляваща икона – на Светите Седмочисленици. Светите учители – Кирил и Методий, и учениците им Климент, Сава и Наум, оплакват починалите Горазд и Ангеларий. Когато българин стои пред тази икона, не вярвам сърцето му да тупка равнодушно…
Старият Берат, обявен за обект на ЮНЕСКО, е много привлекателно за туристите място с тесните си калдаръмени улички и белите фасади на старите къщи, накацали амфитеатрално като търновските в старата ни столица край Янтра. Река Осум, над която се е изпънал висящ стоманен мост, разделя града на два живописни старинни квартала – Мангалем и Горица. Къщите са с много прозорци, обърнати към реката. Затова наричат Берат „Градът на хилядите прозорци”. По времето на комунизма Берат е бил център на текстилната индустрия. Голям текстилен комбинат, сега затворен, е давал хляб на 3000 жени от града. Имал е два клона: единият, с името на Сталин, произвеждал бархет, а другият, назован на Мао, изработвал друг тип платове. Разказват една комична случка от онзи период: някаква бабичка влязла в магазина да купува платове и понеже хал хабер си нямала какво е примерно бархет, рекла на продавачката:” Отрежи ми 5 метра от Сталин и 3 от Мао Дзедун”!
Около 70 % от населението на Албания са мюсюлмани. Но страната е толерантна към другите религии и специално към християнството – православно и католическо. Берат ни даде пример за това, но подобно отношение ми направи впечатление и на още много други места като района по границата с Черна гора и в един от големите градове на север – Шкодра. Нормално е да видиш на една ръка разстояние, дето се казва по съседски, да стоят храмовете на мюсюлмани и християни. Дори на север от Тирана съотношението на двете основни религиозни общности било 2:1 в полза на католическите християни!
Шкодра също би бил интересен град за българските туристи. Намира се по поречието на река Буна, която събира водите на Черни Дрин и се влива в Адриатическо море. Над града се извисява крепостта Розафа, от която се открива страхотна панорамна гледка към града и Шкодренското езеро – най-голямото в тази част на Балканите. А крепостта е свързана със стара легенда. Някога трима братя започнали да я строят. Изградят част от стената, а като дойдат на другия ден да продължат работа, намират граденото в руини. Така ден след ден, докато не решили да се допитат до някой стар мъдрец какво да правят. Изслушал ги той, помислил и накрая ги посъветвал: ако искат строежът да продължи, трябва в стените на крепостта да вградят… жива жена. И тримата братя били семейни, но коя от жените им да изберат? Мислили и накрая решили: която на следващия зден им донесе храна и вода, тя ще бъде. Паднала се жената на най-малкия брат, Розафа. Разбрала горката какво я очаква и като нямала избор се съгласила, но при две условия. Имала малък син и поискала преди да я вградят в стените на крепостта, да й извадят очите и да ги сложат на място, откъдето ще вижда сина си как расте. Второто условие било да й отрежат гърдите и да ги поставят така, че да може да храни детето си. Така и станало, а ако искате визуално да проследите тази стара история, под крепостта край пътя за Тирана има един симпатичен ресторант на име Леженда, където рисунки на стените разказват легендата за Розафа.
А между другото храната тук е невероятно вкусна. Въобще албанската кухня е много близка до нашата. В албанските ресторанти, където за сведение свободно се пуши, дори в пицариите неизменно присъстват и ястия от националната кухня. Феркезе е едно от тях- нещо като нашия мишмаш, но с мръвки от младо телешко. Типично е за района на Гирокастра, Южна Албания, и се поднася топло в гювече. В Шкодра пък много популярна е шкодренската тава – също като родния шаран плакия. В Берат ни предложиха пържени кюфтенца върху канапе от истинско картофено пюре, имамбаялдъ, бюрек и още ред вкусотии. Ракията им няма нищо общо с турската, макар да я назовават раки. Не е анасонлийка, а по-скоро е на вкус като нашенска домашна гроздова, силничка, над 40 градуса. Албанците произвеждат и качествени вина. На пътя между Берат и Дуръс се намира винарната „Чобо”, семейна, баща и двамата му синове със снахите я управляват. Правят бяло с марката Шеш и червено, едно от които наистина си заслужава. Казва се Кашмер, купажно, с леко тръпчив вкус като нашето мелнишко, ама от широка мелнишка лоза, не букет. Цената на бутилка вино от тази изба върви около 6-7 евро. В Албания е много известно и брендито Скендербег, което по разбираеми причини не можем да назовем коняк, макар че става дума точно за това. Да не забравяме и че албанците са всепризнатите майстори на… бозата!
В ресторантите съвсем не е скъпо. Например в Берат, в ресторантчето на Кочо, буквално се наядохме с куп мезета и ракия като попски щерки 5 човека, а сме платили не повече от 30 евро общо за всички! Като прибавим традиционното гостоприемство и доброжелателност на местните хора, смея да уверя сънародниците ми, че на албанска земя ще се чувстват добре.
В Албания, разбира се, не всичко е така розово, ако сте останали с такова впечатление от разказа ми досега. Членството в НАТО не е индулгенция за бягство от сериозните проблеми, които съпътстват страната. И тук се вихри яка корупция на всички нива. И тук не са празни приказки легендите за албанската организирана престъпност, специализирала се в кражбите на скъпи автомобили, в наркотрафика, нелегалната търговия с оръжие и проституцията. В Албания е въпрос на личен престиж да караш мерцедес – лъскав или на старо, но се твърди, че много от тези автомобили са стигнали дотук по съмнителен начин. Има трудности в икономиката и безработицата продължава да е висока.Ще припомня и че от военните действия в Косово преди години в Албания са потърсили убежище над 400 хиляди косовари. Политическите партии, също като у нас, са се хванали за гушите, но иначе са щедри на обещания към народа си като замирише на избори.
И все пак, нека да оценим желанието на този народ да се отвори към Европа и света. Той очаква повече гости да видят с очите си промените и усилията на хората да излязат от черупката на затворено общество. От няколко години насам виждам как на големите туристически изложения в Берлин и Лондон расте броят на албанските туристически фирми и въобще на предлаганите туристически продукти за тази страна. Което косвено означава, че интерес има. И ако западните туристи все повече откриват достойнствата на тази нова и за тях дестинация, българите също имаме достатъчно основания за това.
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
