Аржентински легенди
Бразилия – Аржентина – Уругвай.
Покана за танго и самба
Вижте всички статии от серията тук.
3. Аржентински легенди
Избрах това заглавие, за да представя отделно от Буенос Айрес някои от онези символи, които пътешествениците неминуемо свързват произхода им с аржентинската страна. Ще започна с
ТАНГОТО. Ако бразилската самба е „отборен” танц, тръпката в аржентинското танго идва от страстта на двойката. В зората си обаче тангото е било по-скоро индивидуална изява и е трябвало да мине време, докато сплете сърцата и телата на двама. Да се върнем тогава назад в годините…
В края на ХІХ и началото на ХХ век аржентинската страна отваря границите си за имигранти от Европа, надявайки се да пристигнат качествени хора и да вложат знания, умения и разбира се инвестиции в местната икономика. За съжаление предприемачи не идват – на корабите за Америка се натоварват предимно млади работници, бедни като църковни мишки, главно от Италия, за които Новият свят е Обетованата земя. Тези хора били недоволни от живота и мястото си в обществото в родната им страна и били решени на всичко, за да се измъкнат от нищетата. Това били главно мъже, които се заселили в района на Сан Телмо и пристанището Ла Бока в Буенос Айрес. За беда не само че не донесли просперитет на Аржентина, но и попаднали на ужасно демографско съотношение: на 70 мъже – 1 жена! Скоро се появили първите нощни заведения, където разочарованите от новата действителност мъже се опитвали да удавят мъката си. Трябвало да се редят на опашка пред кръчмите, докато им дойде редът да обърнат по едно питие. Така докато чакали пред заведението, се появили и музикантите. Всеки с различен инструмент според националността си: креолите с флейти, италианците с цигулки, испанците с китари, немците с акордеони. Немски патент е и т. нар. бандененон (ръчна хармоника с копчета за свирене от двете страни), който впоследствие става типичния за тангото музикален инструмент. Изникнали и първите стъпки на новия танц. Музиката била грубовата като мястото, където се ражда – бордеите и кръчмите в бедните квартали, изпълнена с носталгията, която през онези години мъчела имигрантите от Европа. Носталгията по родния дом, семейството, приятелите…
Отначало под съпровода на тази музика танцували индивидуално само мъже – показвали на другите как удивително могат да владеят телата си. После започнали да танцуват по двойки, но пак само мъже. Явило се и журито, което определяло най-добрия танцьор, наричан тангейрос. Вероятно оттук идва и етимологията на танца. Въпреки че се стараело да бъде обективно, това жури никога не можело да угоди на всички. И в крайна сметка ръкопашният бой въздавал „справедливост”. Така се появил и образът на „мачото” – самецът, който безмилостно надвива своите конкуренти. Накрая дошъл и редът на жените, след което по естествен път се родили и познатите танцови смесени двойки.
Тангото не се е приемало добре от по-заможните аржентинци. Те се отнасяли към тази музика и танца с пренебрежение. За първи път през 1917 година аржентинският певец Карлос Гардел изпява песен, композирана за танго – „Моята печална нощ”. Отивайки в Париж, с нея прави фурор в Европа. Скоро тази вест достига до Аржентина. И когато Карлос Гардел се връща в родината си, тангото вече не можело да бъде спряно на концертните подиуми. Бързо станало мода, младите богаташчета тайно започнали да танцуват, с маски на лицата, за да не се разбере от родителите им тяхното „прегрешение”. Оттук нататък тангото завладява света. И така до днес!
Тази вечер сме в театър „Арита” в Буенос Айрес, за да се насладим на традиционния за аржентинската столица спектакъл „Танго шоу”. Ударението на думата танго в Аржентина, пък и в повечето страни по света, пада на първата сричка. Докато само ние и французите го слагаме на последната. Най-често посещението на такова шоу в туристическите програми се предхожда от приятна вечеря в местен ресторант, където можеш да се подгрееш с хубаво аржентинско вино преди спектакъла. А на сцената на театъра танцуваха три двойки, оркестърът бе феноменален, цигуларят – виртуоз.
Тангото в миналото беше танцът на по-старото поколение у нас. Стъпките – прости, лесно усвоими. А когато гледах представлението в „Арита”, виждах колко сме били далеч от истината преди 50-60 и повече години. Тангото е балет, букет от чувства и грация и това ти спира дъха, когато следиш изпълнението на сцената. Беше наистина голямо преживяване!
БОКА ХУНИОРС. Това е най-популярният футболен гранд в Аржентина, чиито цветове е защитавал великият Диего Марадона. Стадионът на този отбор се намира в квартала Ла Бока, нарича се Естадио „Алберто Х.Армандо”, но е по-известен с прозвището си „Бонбониерата”. Клубът е основан през 1905 година от петима италиански имигранти. Спечелил е 22 шампионнски титли в Аржентина, 6 пъти е ставал носител на Копа Либертадорес (клубния шампионат на Южна Америка), 3 пъти печели Междуконтиненталната купа. Когато основали клуба, неговите спортни деятели решили да определят клубните цветове по нестандартен начин. Който кораб от чужда стана влезе пръв в пристанището Ла Бока, цветовете на националния му флаг ще станат и цветове на клуба. Първи се показал шведски кораб и оттогава официалният спортен екип на Бока Хуниорс е в синьо и жълто! В червено и бяло са клубните цветове на вечния враг – Ривър Плейт, също тим от Буенос Айрес. Преди, по време и особено след мач между двата отбора полицията потъва до гуша от работа, много често това съперничество взема и невинни жертви.
ГАУЧО, каубоят от Пампата, героят от приключенски романи и филми, любимецът и на много български деца и юноши още от времето преди 10 ноември. Сега имах шанса да го видя на живо, защото днес ще гостуваме тъкмо в ранчо на гаучос. Не, не е ранчо, поправя ме екскурзоводът ни Роберто, ранчото е малка ферма, а пък ние сме тръгнали да посетим крупно имение, което се нарича естанция. Естанция „Санта Сузана”, на около 75-80 километра от Буенос Айрес.
Гаучос са наследници на първите заселници в Южна Америка и по-скоро на смесените бракове между бели мъже и индианки. И тук, в Пампата, също като в столицата, дефицитът на бели жени е бил много голям и „на помощ” дошли „дамите” от индианските племена. Така постепенно са се нароили креолите. Заварвайки в Пампата многобройни стада добитък, размножил се след неуспешната експедиция на Педро Мендоса, заселниците се захванали все повече, особено през втората половина на ХІХ век, да развиват животновъдство. Започнали и да ограждат земите си и скоро се появила нуждата от наемни работници в местните ферми. Така постепенно гаучос, тези горди и свободолюбиви чеда на Пампата, за които четях с небивало възхищение, започнали да стават слуги на богатите фермери и да изпадат в най-ниската социална прослойка.
А се носела славата им на опитни и сръчни ловци. Покрай традиционното си оръжие носели и сърпове, чрез които с един замах прерязвали сухожилията на животните. Убивали толкова от тях, колкото им било нужно за изхранване и така поддържали равновесието в природата. Срещу месото и кожите, които продавали, купували облекло, оръжие и други най-необходими неща. Техен патент е и прочутия говежди стек на скара, известен под името асадо.
Тръгвайки на път за естанцията, забелязах, че Роберто често отпива някаква течност от съд, подобен на рог. Съзрял интереса ми, аржентинецът ни представи една от най-популярните напитки в страната, а както след това се оказа – и в Уругвай. Напитката се казва мате, горчив тонизиращ чай с високо съдържание на кофеин. Приготвя се като настойка от изсушените и стрити листа на дървото йерба мате, които се киснат в гореща вода. Затова аржентинците си носят със себе си термоси с гореща вода, която постоянно се долива след консумация. Чаят се пие с метална тръбчика или сламка, от куха кратунка или друг съд, подобен на животински рог като този на Роберто. Често тези съдове са облицовани със сребро или с кожа.
Традицията да се пие мате идва още от предколумбовата епоха и е била част от бита на индианците гуарани. Още когато стъпват на новия континент, монасите от испанския йезуитски орден направили обстойно проучване на качествата на мате, вземайки рецептата от местните индианци. Дори направили допитване до Ватикана да получат разрешение за използването на тази напитка. Роберто твърди, че матето ободрява, утолява жаждата, регулира храносмилането, въобще е полезно за човека.
Съдове за мате се продават навсякъде в Аржентина, където се предлагат сувенири. В магазините пък се предлагат специални кожени чанти, в които се поставя термоса и съдчето за мате. Роберто казва, че ако ти предложат да пиеш мате, не бива да отказваш – домакинът ще се обиди. Обикновено той поднася чая на най-възрастния и след като той му върне съдчето, продължава ритуала пак по старшинство. В Аржентина много се пие мате. Дори и шофьорът на автобуса ни си носеше малко термосче и си отпиваше по път.
Ето ни и в естанцията „Санта Сузана”. Посреща ни най-възрастният гаучо – Сирило, когото тутакси кръстихме Кирчо, и един младок, който ни предложи за добре дошли по чаша вино. Появиха се и две девойки с поднос с емпланадас – тестени питки с пълнеж от много вкусно приготвена кайма.
Имението е голямо и от дълго време упражнява като част от бизнеса си посрещане на чуждестранни групи туристи. Разполага с голям сувенирен магазин, където се предлагат всякакви стоки от бита на гаучос: кожени сомбрера и колани, чанти, вълнени наметала – пончос, ножове в кожени кании, дори картини и пана от кожа. Има и мебели – столове, маси и др., изработени от… говежди кости. Аржентина е един от най-големите производители и износители на говеждо месо и кожи в света. Отглеждат се типични месодайни породи и като добавим ширналите се поля на Пампата със сочна трева, става ясно защо аржентинското асадо е толкова вкусно. Само Буенос Айрес изяжда годишно над 14 000 тона говеждо месо! За съжаление ние нямаме в България такива породи. Затова като си поръчаш в нашенски ресторант телешки стек, винаги правиш това с подозрението дали готвачът се е свършил добре работата и няма опасност да загубиш някоя пломба. В Аржентина без много усилия в кухнята, с повече доверие на скарата, можеш да си режеш стека като масло. Независимо, че може да бъде дебел и… 3 сантиметра!
Следва ресторантът – много голям, с множество дълги маси и пейки, както и барбекюто, на което цвърчеше месото на десетки говежди стекове асадо. Казвам десетки, защото такава голяма скара на жар виждах за първи път – сигурно имаше дължина от 3-4 метра! В ресторанта е обособена и сцена, защото част от гостуването в естанцията е съпроводено и от местна фолклорна програма.
Домакините ни поканиха най-напред да излезем край ширналата се необятна морава и да се включим в организираната за случая езда. Не зная колко крави отглеждат, но пък видяхме многоброен табун. Бяха приготвили конете за езда, край тях се въртяха неколцина млади гаучос, всички облечени еднакво – с бели ризи и червени шалове, сплетени като… пионерски връзки, с ботуши и широкополи шапки. Започнаха да качват гостите си на конете. Отвориха дървената ограда и един зад друг, в „индианска нишка”, потеглихме извън естанцията. Две-три момчета следяха движението на конете. Естествено бе ходом, защото сигурно 2/3 от туристите за първи път се качваха на кон. Хеле пък ако конят се окаже палав – моят например, 2-годишният Орнеро, постоянно си въртеше главата, дори хвърли няколко къча на свои „колеги” и трябваше да бъде смъмрен от водачите ни. Беше много ефектно да се наблюдава тази кавалкада от 50-60 ездачи, представящи не по-малко от 10-15 националности – толкова впоследствие се оказа, че присъстват на тази атракция.
Направихме си много снимки, имаше дори и една българка, която от няколко години работи като фотограф в Буенос Айрес и идва тук да снима туристите. Винаги се радвам, когато срещна сънародници в някоя далечна страна.
На обяд похапнахме добре – освен традиционното асадо, домакините се бяха погрижили на масите да има различни салати, печени на жарта наденички и други вкусотии, червено вино и бира. Лично сеньор Сирило, познатият Кирчо, носеше огромна съдина, натрупана с току-що свалени от скарата стекове. После дойде ред на програмата – звън на китара, танго и ритъма на болеадора – две въженца с кожени топки в края, които се удрят в земята и постигат ефекта, подобен на степа.
Естанцията разполага и с малък, импровизиран хиподрум, на който гаучос показват в края на програмата уменията си на ездачи. В края на една около 150-200-метрова полоса е издигната дървена стойка, на която висят три въженца. В края на всяко от тях е закачен пръстен. Ездачът трябва да премине разстоянието в галоп и на къса пръчица да отнесе пръстена. Успее ли да го „откъсне” от въженцето, има право да избере някоя жена от публиката и да й го подари. В замяна на това трябва да получи… целувка. Роберто казва, че ако се случи пръстенът да бъде подарен на жена, която е тук със съпруга си или момиче с гаджето си, обичайно въпросната мъжка половина е длъжна да целуне… коня на ездача! Е, за такива дебелашки шеги домакините и не помислят – не всеки разбира от майтап.
И кой мислите, че се оказа най-сръчният ездач и покорител на женските сърца, ловецът на пръстени и женски целувки? Старият гаучо Сирило, разбира се…
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
