КУБА – ПРЕДИ НЕИЗБЕЖНАТА ПРОМЯНА: 8. Из земята на захарните барони
КУБА – ПРЕДИ НЕИЗБЕЖНАТА ПРОМЯНА
Вижте всички статии от поредицата „КУБА – ПРЕДИ НЕИЗБЕЖНАТА ПРОМЯНА“ тук.
8. Из земята на захарните барони
Записахме се на екскурзия до две градчета по крайбрежието на Карибско море – Тринидад и Сиенфуегос. И двете са под закрилата на ЮНЕСКО. Намират се в южната част на острова и понеже пътят до там си е дълъг, се тръгва рано и също така рано трябваше да станем от сън – в 04.30. Бяхме поръчали предния ден на рецепцията да ни събудят. Никой обаче не звънна на телефона. Вместо това, по едно време някой взе да хлопа шумно по вратата. Разбрахме, че в този хотел будят туристите така.
Закуска по това ранно време дават само в снек бара. Докато дъвчем сандвичите си, се оплакваме на чернокожата барманка от калпавото време. Според нея рядко се случвала такава аномалия – обикновено ще подухне ден-два и ще мине, сега просто нямаме късмет.
В 06:30 гидът от фирмата, която организира екскурзията, ни отвежда в автобуса. Половин час обикаляме из други хотели, докато се събере групата. А тя е букет от националности: ние двамата българи, латиноамериканци от Перу, Чили, Аржентина и Уругвай, за цвят и един руснак, още невъзстановен от обичайния вечерен запой.
Тръгваме наистина на дълъг път. Ще изминем сигурно повече от 600 километра и ще се върнем късно вечерта. Затова на волана на автобуса ще се сменят двама шофьори.
Екскурзията е толкова продължителна по една немаловажна причина. Тя задължително се комбинира с посещение на мемориала на Че Гевара край градчето Санта Клара, което така и не видяхме. Моите уважения към този харизматичен за кубинския народ герой. Помня, че на младини мои приятели в България бяха луди по него. Но в случая ни водят едва ли не на поклонение в гробница, както едно време у нас туристи от социалистическите страни се редяха на опашка да влязат в мавзолея на Георги Димитров и да зърнат неговата мумия. Усещането е точно такова. Че Гевара е кумир за кубинците, поне на тези, които днес са поданици на социалистическата държава. Пионерчетата в Куба дори се заклеват „Да бъдем като Че!”Но каузата му не се приема еднозначно от хората по света. Затова и посещението на мемориала трябва да е личен избор, а не задължение на туриста. Когато с жена ми сме избирали да пътуваме по тази програма, тази част от нея беше спестена.
А мемориалът наистина е гробница. Отвън се издига огромен паметник на Че Гевара, а вътре в урни са положени костите му, заедно с тези на негови съратници от партизанските битки в Куба. Костите на Че Гевара са открити след ДНК анализ от кубински криминалисти почти 30 години след гибелта му в Боливия през 1967 година. Тук не е разрешено да се снима, да се внасят дори дамски чанти, чието съдържание сигурно би било полезно при липсата на тоалетна хартия и безобразната хигиена в „санитарния възел” към комплекса. Другата част от мемориала е музей, в който снимки и различни експонати представят живота на Че Гевара от ранното му детство до смъртта му.
Аржентинец по националност, той произхожда от нормално, средно по стандарт семейство. Завършва медицина в Буенос Айрес – в музея може да се види дипломата му на лекар. През партизанското време в планината Сиера Маестра се е грижел за бойците дори като стоматолог. Известно е, че пристига в Куба от Мексико, където се запознава с Фидел Кастро и други кубински революционери, с които по-късно води битката срещу диктатора Батиста. Показани са различни видове оръжия, бинокъл, фотоапарат, радио и други лични вещи, дори каничката за чая мате, какъвто аржентинците имат обичая да пият. Много фотоси показват Че след революцията – като шеф на централната банка в Куба, министър на промишлеността, водач на кубински делегации в СССР, Китай и Ню Йорк на сесия на ООН. Следват снимки от участието му в бойните действия на партизаните в Конго и Боливия, където загива на 39 години. Бил е женен, с 4 деца – и сега всички са живи, но стоят далеч от политиката.
След час и нещо престой на мемориала, тръгваме за Сиенфуегос. Пътят ни разкрива селскостопанската Куба с насажденията от цитруси, манго, царевица и картофи. Най-често срещаме бананови горички и разбира се плантациите със захарна тръстика. Тя вече не се прибира ръчно с вездесъщото мачете, а механизирано, с комбайни. Товари се на камиони за обработка в захарните фабрики, а готовата захар и меласата се извозват с железопътни композиции, вагоните на които сякаш нямат чет.
Влизаме в Сиенфуегос. Гидът ни го представя като красив и чист град, в който се намира най-големият в Куба…циментов завод. Това е най-младият град в страната. През XIX век тук са се заселили семейства французи, занимаващи се с търговия. Те са и основатели на града – „първата копка” ,както се казва, се случва на 22 април 1819 година на специална церемония, проведена на днешния площад Хосе Марти. Характерни за този град са правите улици, разположени в посока север-юг и изток-запад, така че да образуват по френски тертип правилна геометрична квадратна мрежа. Много от сградите имат колонади,украсени „по гръцки” с ефектни капители. Градът наистина е красив и неслучайно го наричат Южната перла на Куба.
Някога централната част е носела името Площад на оръжията. Тук се издига огромен баобаб, под който в следобедните часове подремва някой от местните жители. Наоколо са разположени красиви по архитектурното си оформление сгради – като се започне с Кметството и Ротондата с куполни покриви по френски образец, общинският театър Тери, в който през 1920 година е пял един от асовете на оперното изкуство в света Енрико Карузо, църквата Пурисима консепсион (Събор на непорочното зачатие) , Семинарията Сан Лоренсо, днес музикална школа, паметникът на Хосе Марти, а зад него – Арката, през която се влиза в Централния парк на града.
След обяда, който ни предложи прилична кубинска кухня, продължаваме по главната крайбрежна улица Пасео дел Прадо или както я наричат тук „Малекон на Сиенфуегос”. Този широк булевард се проточва покрай морето чак до нос Пунта Горда, от който казват, че при ясно време се виждал островът Кайо Каренас. Тук организирали всяка година морско сафари. По Пасео дел Прадо се стига до една от най-забележителните постройки в града – Паласио дел Валье, изградена в мавритански стил и сравнявана със знаменития комплекс Алхамбра в испанския град Гранада. Издигната е през периода 1913-1917 година със средства на състоятелния търговец Асиско дел Валье, който похарчил за строежа милиони песос.
На излизане от Сиенфуегос преминаваме край общинския стадион по бейзбол. Това е националният спорт на кубинците. Местният бейзболен тим редовно участвал в националното първенство.
Стигаме до кръстовище – в едната посока е Ботаническата градина на Сиенфуегос, но тръгваме по другата – към Тринидад. Пътят се вие край заливчета с малки плажове, носещи разрлични имена: Анкон, Мария Агилар, Кабаган…Южното крайбрежие на Куба е по-топло – температурите на въздуха и морската вода (тук вече е Карибско море) винаги са по-високи от тези в северните курорти, но те пък са с по-добра инфраструктура и по-хубави плажове и хотели. Малко преди Тринидад се натъкваме на голяма скулптура на…скарида, след което в морето изникват и загражденията на фермите за изкуствено отглеждане на тези деликатеси,любими на много почитатели на морските дарове.
Пристигаме в Тринидад – един от най-старите градове в Куба, основан през 1514 година, т.е. съвсем наскоро е чествал 500-ния си рожден ден. Оттук през 1518 година испанският конкистадор Ернан Кортес тръгва на историческия си поход за завладяването на Мексико.
От паркинга, където оставяме автобуса, се насочваме към главния площад на града – Плаза Майор, красив парк, около който подобно на Сиенфуегос са подредени в правоъгълник здания в колониален стил. Част от тях се превърнати в музеи, в друга е населена Галерията за модерни изкуства, на площада е и църквата Сантисима Тринидад. Най-интересната забележителност е камбанарията на църквата Сан Франсиско де Асис, която се вижда от всяка точка на града. След Революцията през 1959 година е затворена, а три години по-късно превърната в музей на борбата срещу бандитизма и контрареволюцията. Гидът казва, че в първите години след победата на Кастро тук е било много неспокойно: грабежи, убийства всеки ден, докато върлуващите банди бъдат усмирени.
В съседство с Тринидад се намира Долината на захарните барони Валье де лос Инхениос, също обект на ЮНЕСКО. Някога това е бил най-интензивният район в Куба за производството на захар. През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век тази индустрия е била в разцвета си, имало е 40 захарни фабрики и огромни плантации със захарна тръстика, на които са работели цели легиони чернокожи роби от Африка. Знакова за тази долина е 45-метровата наблюдателна кула, от която надзирателите следели работата на робите. В центъра на самия Тринидад се е намирал и най-големият в Куба пазар на роби. Днес от захарните фабрики и бараките на робите са останали само руини. Захарното производство в Тринидад запада през втората половина на XIX век, когато след премахването на робството, заслуга за което има и Хосе Марти, настъпва залезът на захарната индустрия, много от захарните фабрики фалират.
Тринидад е приятен за окото град, с разноцветни фасади на сградите, построени от захарните барони още през колониалната епоха. От тогава е останала и традицията да имат огромни прозорци и решетки на тях и вратите. Обяснението е с топлото време – когато настъпят жегите, всички помещения се отварят широко, а решетките предпазват да не проникват в тях недобросъвестни чужди ръце.
По каменистите улици кипи живот: препускат файтони (местното такси), свирят улични музиканти, по сергиите жени-плетачки се надпреварват да предлагат красиви покривки, не липсват и обичайните кибици с дълги пури в уста. И непрестанните групи с туристи, сред които японците както винаги са най-напористи да снимат всичко и всеки.
Запазена марка на Тринидад е местният коктейл „Качанчара”. В едноименния бар на туристите се предлага да дегустират от него. Приготвя се от ром, лимон, мед и лед, поднася се в глинени гърненца, както у нас правим това с българското кисело мляко. Има приятен и освежаващ вкус. Само руснакът нещо не беше доволен – като вещо лице в (зло)употребата на алкохол смяташе, че ромът „въобще не се усеща”.
Последни снимки, пазар на сувенири и поемаме обратно към Варадеро. Слънцето се скрива зад хоризонта и кой знае защо шофьорите засилват до дупка климатика на автобуса. Става студено – показателно е, че до мен сяда с идея да се стопли самият почерпен от снощи руснак. Свил се е като врабец в мразовита нощ – ами нормално след като е тръгнал по джапанки,с тънко якенце и къси панталони. Сигурно си е мислил, че и в Москва през снежните зими не е попадал на такъв клинчар. С Мария естествено се бяхме увили като пашкули, а интересно- всички останали латиноамериканци въобще не трепнаха от студа.
Прибрахме се късно, но остана неудовлетворението, че бихме толкова път, а ни оставяха за много кратко време да разгледаме градчетата. Направете снимки, вижте това и онова набързо и да си вървим…
ПОСЛЕПИС
На летището в Хавана пристигнахме с такси от Варадеро няколко часа преди полета за Париж. Самолетът беше пълен, както и на идване. Всеки ден за Куба летят по два боинга с над 400 пасажери на борда. И това са полети само от френската столица, не броя тези от други летища по света. Следователно интерес към Куба има. Може би мнозина като нас си мислят, че е добре сега да се посети островната страна , докато не са настъпили промените и още е евтино, което съвсем не е така. Други просто са примамени от рекламата, че ще попаднат в истински тропически рай.
Намеренията на Барак Обама за развитие на дипломатическите отношения с Куба трябва да срещнат и одобрението на американския Конгрес, където републиканците имат мнозинство. Така че на първо четене тази работа не е съвсем сигурна. Но в Куба битува хипотезата, че геополитическите интереси на Америка ще се окажат с по-голяма тежест от традиционното противоборство между демократи и републиканци. Разширението на Панамския канал отваря много по-широки пътища за проникване на стоки от необятния азиатски пазар към САЩ. И обратно. Ще е нужно нещо като депо за тях възможно най-близо до американската страна. И погледнато от всякъде Куба е най-подходяща за това. Ами до Флорида по море са не повече от 180 км! Дори се говори, че пристанището на карибското кубинско градче Мариел се готви за тази бъдеща роля.
Личното ми мнение е, че колкото по-бързо отпадне ембаргото, което до голяма степен направи от кубинците бедняци, толкова по-бързо Куба ще се отърси от стагнацията и ще помогне на хората да заживеят нормално, а не да пазаруват с купони. Въпреки критичните бележки в пътеписа, на кубинците гледам със симпатия и оценявам тяхното дружелюбие, когато не е продиктувано от користен интерес. Но е добре да знаят, че промените не са виртуален процес – те засягат съзнанието на хората и ясното разбиране, че за да живееш добре не трябва само да разчиташ на държавата, трябва много, много да се работи. За да няма коментари като на една германска туристка, с която разговарях на летището. Когато я питах какви са й впечатления от Куба, тя ми отвърна на английски „So-so”, което значи „и така, и така”. И после добави:” Не може да градиш капитализъм по социалистически”…
(Край)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
