Мексико отблизо: 7. Манастирът на монахините
Вижте всички статии от серията „МЕКСИКО ОТБЛИЗО“ тук.
7. Манастирът на монахините
Пътуваме към следващото археологическо бижу на Мексико – Укшмал. А вече сме прецапали и в щата Юкатан. Това е полуостровът, който стига до Карибско море. Характерен е с невисоките си хълмове, които при морето се спускат в отвесни скали. Тук е сравнително топло – температурата на въздуха достига 28-30 градуса. Юкатан е богат на животински свят, като игуаната се среща най-често, има и голямо разнообразие на птици: колибри, папагали и др. Тук е царството на фламингото – местни туристически фирми организират специални турове за наблюдение на тези елегантни птици. Юкатан е голям производител на пчелен мед и на сизал, който се добива от растението енекен. От сизала се правят въжета, които по думите на гида ни Амадо са превърнали в богаташи немалко хора в района, особено в град Мерида.
Названието Юкатан произхожда от перифразата на индианската дума уауатан /в превод „те говорят”/. Испанците са „преработили” думата, за да се стигне до днешното Юкатан.
Вече сме в Укшмал – една от главните столици на маите. На езика на индианците означава „построено 3 пъти”, тъй като те са имали традицията да строят, примерно нов храм, върху стария. Смята се, че тук са живеели над 25 000 души. Устройството на града и откритите тук паметници от предиспанската епоха са едни от най- хармоничните образци на архитектурния стил „ пуук”, характерен с издяланите и боядисани камъни за облицовка на сградите и сложни те релефни изображения върху стените.
Историята на града е малко известна, смята се, че е възникнал около 500-на година след Христа, повечето здания са от периода VІІ – ІХ век. Предназначението на много от съоръженията все още е непонятно за археолозите, затова и носят измислени от испанците наименования. За разлика от други места в Юкатан, тук няма кладенци за събиране на вода, затова местните индианци са използвали цистерни, една от които може да се види на входа на резервата. Този район не е бил от дъждовитите, затова е логично обяснението защо на толкова много места в Укшмал може да се види изображението на Чак – богът на дъжда. Версията, че градът запада през Х век заради политически междуособици, но и поради липса на вода, изглежда най-правдоподобна.
Сред многото археологически паметници внимание заслужават няколко. Дворецът на владетеля е истински шедьовър на стила пуук. Представлява комплекс от три здания, съединени с арки. На стените са изобразени маски на бога Чак на фона на фриз от мозайки. Голямата пирамида със стъпала, които водят към храм, също е украсена с маски на Чак и изображения на папагали. Тези птици според местните вярвания се асоциират с огъня и се предполага, че става дума за храм на Слънцето. Много интересна е историята на Пирамидата на гадателя. Легендата разказва, че в Укшмал се родило джудже, което, като пораснало, станало известно с умението си да бие барабан. Казват, че било осиновено от вещица и имало способността и да гадае. Започнело ли да бие тъпана, значи се решавала съдбата на поредния владетел на Укшмал. Веднъж, когато пак залумкало на тъпана, джуджето било привикано от владетеля, защото се понесъл слух, че му се готви нещастие. Владетелят не знаел, че пред него ще се появи джудже и когато го видял, възкликнал с насмешка: „От тоя ли дребосък зависи ще запазя ли трона си?!” И го изгонил. Няма и година по-късно, самовлюбеният господар не се разминал със злото – умрял при нещастен случай. Една от най-известните части на комплекса е т.нар. Четириъгълник на монахините. Четири сгради заграждат голям двор, а стените им са със 74 вътрешни помещения, които приличат на монашески килии в манастир. Защо обаче четириъгълникът е на монахините, т.е. манастирът е женски, няма обяснение. Иначе акустиката тук, на двора, е невероятна, ехото разнася думите, може би такава е природата и на думата уауатан – те говорят, за да се хванат испанците за нея и да назоват полуострова Юкатан.
От Укшмал се насочваме към селището Света Елена, където сме уговорили обяд в дома на индианско семейство. Домакините са далечни наследници на маите, стопанката, която организира гощавката, се казва Маргарита и с този бизнес – да посреща туристи, се занимава от години. Домът им наподобява юрта, има формата на гугла, изграден е от пръти и глина и е покрит с палмови клони. Вътре бяха приготвили две дълги маси за обяда. Битът е примитивен, но ме удиви чистотата и много вкусната храна. Обичайно сервират т.нар. пибил – пилешко бутче на фурна с ориз за гарнитура и плодов сок плюс неизменната тортиля. Никакви екстремни манджи, обилно подлютени, които да ни изгорят стомасите. Има нещо странно: през цялото ни пътуване, като изключим тортилите, които се правят от царевично брашно, нямахме в менюто си нито царевица, нито фасул, както се предполагаше в началото, а нали те са основен компонент в мексиканската кухня?
Главните действащи лица в приготвянето на обяда се оказаха родителите на Маргарита – Роза и Ернан, и по-специано майката, която меси тортилите и заедно с две от дъщерите си приготвя храната. Имат с бай Ернан 50-годишен брак (дай,боже, всекиму), 6 деца – 4 дъщери и 2 сина, 16 внучета и 6 правнучета! Живеят скромно, имат голям стопански двор, където отглеждат овошки и домашни животни – прасенца. Ернан ни показа как от растението енекен може да се получи сизал и от него изплете за нула време тънко въженце, помагайки си ловко с крак. В домашни условия си правят и алкохолно питие, ищавентун, има вкус на нашенската мастика.
Разделяме се като добри приятели и потегляме за Мерида- столицата на щата Юкатан, с намерението да разгледаме града по светло и при хубаво време. Но и тук нямаме късмет – както в Кампече, така и в Мерида в късния след обяд се излива пороен дъжд и правим панорамна обиколка на града с автобуса, за да видим повече неща от него, преди да сме се настанили в хотела и да е притъмнило съвсем.
Мерида е много красив колониален град. Носи името на испанския си съименник. И тук са добре запазени сградите от този тривековен период в историята на Мексико, но за разлика от шарения Кампече фасадите преобладаващо са бели. Затова и го наричат „белият град”. Основан е през 1542 година от испанския конкистадор Франциско де Монтехо, който се отличавал с голямата си жестокост спрямо местното население. Домът, в който е живял, се намира в центъра на града, изглежда потискащо със зловещите фигури и маски на фасадата, но така или иначе е историческа ценност и днес е собственост на една от мексиканските банки.
Мерида наброява около 900 000 жители, като половината от тях са наследници на маите. Има и сериозна прослойка от богати хора, чиито фамилии са започнали да се заселват тук от края на ХІХ век и имат основен принос за доброто развитие на местната икономика. В центъра на града са събрани и повечето забележителности, интересни за туристите. Катедралата със спрелите край нея боядисани в бяло файтони съществува от 1598 година и е най-големият католически храм в щата Юкатан. В едно каре край нея са разположени Кметството с часовниковата кула, чиито фасади са оформени в много приятен цикламен цвят, Домът на губернатора, регионалният антропологически музей… Много красива е неокласическата сграда на Театъра на пеоните, край който се виеше дълга опашка за билети за предстоящо театрално представление. Дъждът беше спрял и по главната пешеходна улица Ел Пасео Монтехо отново беше запъплил народ. В момента течеше ежегодният фестивал на културата на маите с различни музикални прояви в града.
Но това, което и ние очаквахме с интерес, е танцовият спектакъл, който всеки понеделник се организира пред кметството и се превръща във фиеста, истински вечерен празник за Мерида и нейните гости. Гледах с удоволствие танцуващите двойки , облечени в бяло, според модата от колониалната епоха, слушах изпълненията на музикантите и си спомних тази отколешна традиция в по-малките градове у нас, когато на площада свиреше духовият оркестър и събираше хората да си кажат по някоя хубава приказка, да потанцуват или просто ей така да позяпат със сладолед или бира в ръка, радвайки се на още един приятен ден от живота си… Впрочем, такива увеселения стават във всяко мексиканско градче по време на традиционния празник на неговия патрон – католически светец. Месеци наред населението се готви за предстоящата фиеста и често тя се превръща в голяма атракция и за гостуващите туристи.
Утре ни предстои да видим последното археологическо съкровище на Мексико – Чичен Ица. Решихме да тръгнем много рано, още в 06:00, за да го разгледаме по хладно и да изпреварим голямата навалица, която всеки божи ден се стича тук от целия свят…
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
