ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ: 7. Куско – „Пъпът на света”

ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ

Вижте всички статии от поредицата „ПЕРУ И ДРЕВНАТА ИМПЕРИЯ НА ИНКИТЕ тук.

7. Куско – „Пъпът на света”

Когато сутринта отворих прозореца на хотелската ни стая, слънцето вече беше обляло кацналата на отсрещния хълм сграда на Доминиканския манастир. В него ще влезем по-късно, защото най-напред ще обиколим околностите на Куско, където инките са оставили също толкова безценни следи от своята многовековна цивилизация.

Куско, както вече стана дума, е старата столица на инкската империя, част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Означава „Пъпът на света” и такова сравнение има своята логика – градът е бил събирателната точка на държава, в която при нашествието на испанците са живеели близо 9 милиона души. Според легендата, децата на Бога Слънце – синът му Манко Капак и дъщеря му Мама Окло, излезли от водите на езерото Титикака и тръгнали да търсят място, където да се заселят и да заживеят по волята на своя божествен баща. Носели със себе си златна пръчка, която Слънцето им дало, и тя щяла до посочи къде да останат и да създадат свой дом. Така попаднали на Куско, където Манко Капак основал империята на инките, а Мама Окло станала негова жена.

Ако Олантайтамбо е колосът на инките в Свещената долина, край Куско тази роля без никакво съмнение се пада на огромния церемониален комплекс Саксауайман. Той се намира на една от височините над града, на 3500 м над морското равнище. Оттам цялата стара столица на империята се вижда като събрана в едно голямо елипсовидно корито, в центъра на което е колониалната й част, а по околните хълмове пълзи все по-нагоре периферията, с всичките й социални и битови проблеми. По времето на инките Саксауайман е разполагал с огромна площ, днес обаче е останала малка част от него.

Независимо от това, мащабите на този култов комплекс и сега са впечатляващи. Смята се, че внушителните му размери далеч надхвърлят световноизвестни подобни образци като британския Стоунхендж, египетските пирамиди и др. Той е изграден от огромни каменни блокове, най-тежкият от които е около 120 тона! Някои от тях далеч надхвърлят човешки ръст! Цялата му конструкция е зигзагообразна, имитирайки светкавицата – за инките символ на дъжд и плодородие. Обхваща паралелно разположени отдолу нагоре каменни стени на три нива, които вероятно са били основа на много по-голям по обем фундамент. Тук е приложена уникалната индианска технология за нареждане на каменните блокове без никакъв свързващ ги материал. Те пасват удивително точно, независимо, че са различни по размер. На шега казват, че между каменните блокове не може да мине и бръснарско ножче! Но е факт, че спойката им е феноменална. В строежа, продължил над 60 години, участвали 20 000 души!

И тук отново изникват поредните въпроси без отговор досега. Кой е построил Саксауайман? Кога е станало това? Как е постигната тази ювелирна конструкция, след като инките и техните предци не са познавали желязото и не са имали метални инструменти? Как са пренасяни тези каменни гиганти, които са имали вулканичен произход, след като се твърди, че най-близката каменоломня е била на 20 км оттук?

Каменният гигант над Куско се простира край огромна зелена поляна, която вероятно е била поле на различни религиозни церемонии. Днес тук пасат на воля лами и алпаки, а през уикенда и по празници местните перуанци използват мястото за забавления, най-често за пикник. Още когато стъпват в Куско и попадат на Саксауайман, испанците започват да използват камъните за строителство на жилища и обществени сгради, включително и за катедралата в града. След като напускат Перу, тази „традиция” я продължават местните жители. Трудно ми е да повярвам, че продължава под някаква форма и днес.

От „Сивата хищна птица”, както се превежда Саксауайман от езика кечуа, се насочваме към следващия обект с историческо значение – Тамбомачай. Това е първото място, което изкачваме на повече от 3700 м надморска височина (по-точно 3765). Става дума за ритуално светилище в чест на пречистващата сила на водата, предназначено за знатни хора. Изградено е с тераси и каменни дувари, с чешми, които даряват вода и в наши дни, с трапецовидни ниши, в каквито обикновено инките оставяли мумиите на своите мъртъвци. До светилището води черен път, не толкова стръмен. Разходката е приятна, въздухът – чист, а около пътя ни съпровожда обичайната картинка край всеки туристически обект в Перу с главни герои търговците на сувенири. Докато крачим към Тамбомачай, попадаме на нещо като перуански… ”другарски съд”: тълпа от въпросните търговци е наобиколила техен колега и, доколкото схващаме по гневния им тон, явно за нещо му се карат. Оказа се, че се появил на сергиите пиян и сега му дирят сметка, че е изложил тяхната гилдия. Ако се размине само с критика, добре, но Елина казва, че често в такива случаи провинилият се бива изгонен.

Продължаваме към Пука Пукара. Това укрепление, изградено с високи стени, стълбища и вътрешни помещения, инките използвали като наблюдателница, нещо като митница и контролно-пропускателен пункт по пътя за Куско. Такива КПП-та е имало четири, пред всеки от пътищата, свързващи града с четирите провинции на империята. На езика кечуа Пука Пукара означава Червената крепост заради червеникавия цвят на околните скали.

Накрая се спускаме към ритуалния комплекс Кенко. За него вече стана дума, когато описвах как инките са приготвяли мумиите. Комплексът е изграден в полукръг с каменни блокове и ниши и място за жертвоприношения в средата. Тук испанците намерили огромна статуя на пума – едно от трите свещени за инките животни заедно със змията и кондора. Пумата била символ на силата. А според митологията на инките тези животни олицетворяват трите цикъла в съществуването на човека: змията е символ на подземния свят, пумата – на настоящия, кондорът – на небесното царство.

В далечните времена Саксауайман, Тамбомачай, Пука Пукара и Кенко били свързани помежду си, но испанците прекъснали тази връзка, разрушавайки междинните жилища и обществени сгради.

Тръгваме за Куско. Градът, смятан за археологическата столица на Перу и изходна точка за най-известните културно-исторически обекти в страната начело с Мачу Пикчу. Разположен е на височина от 3400 м над морското равнище и днес тук живеят близо 430 000 души. Ако през XII век Манко Капак основава Куско, три столетия по-късно един от неговите следовници, великият император Пачакути, го превръща в развит и процъфтяващ град, столица на огромна империя, с дворци и храмове за чудо и приказ.

Всъщност кой е Пачакути, за който вече толкова пъти споменявам? Роден през 1418 година под името Куси Юпанки, трети и най-малък син на инката Хатун Тупак, който си присвоил името на бога Виракоча затова, че му се явил на сън. Бил смел и находчив, но баща му се страхувал да не претендира за трона, отреден за първородния му син, и го пратил в изгнание. През 1438 година, едва 20-годишен, бил върнат в Куско сам да се справя с нападението на войнственото племе Чанка, защото баща му избягал и се скрил в Писак. Легенда гласи, че в критичния момент на боя, когато се обърнал с молитви към божествата Виракоча и Инти, Куси Тупанки получил странно видение: Инти, богът Слънце, му се явил в човешки образ на огледало, за да му вдъхне кураж и вяра, че не само ще спечели битката, но и ще покори много народи. Така и станало – Куси разгромил врага и влязъл триумфално в Куско като победител. Тогава получил името Пачакути – Преобразувател на света. Скоро след това баща му Виракоча бил детрониран заради позорното му бягство и бил принуден да го признае за деветия от династията инка. Сега се сещам за тази легенда и разбирам защо ни обръщаха толкова внимание на огледалата, поставени в някои от църквите, където се преплитат запазените символи на местните вярвания и католицизма. Една от тях бе Сикстинската капела на Андите в Андахуайлияс, а това градче било седалището на племето Чанка.

Някои автори наричат Пачакути Александър Македонски на Андите. И това не е случайно с оглед мащабите на неговото управление до 1471 година, когато напуска земния свят. В продължение на няколко десетилетия, формирайки огромна армия, която достига над 250 000 души, той покорява множество племена и земи, разширява неимоверно територията на кралството си и го превръща в огромна империя между границите на днешните латиноамерикански страни Колумбия, Еквадор, Чили, Аржентина и Боливия. На тези победи той посвещава и създаването на редица градове и крепости в империята, някои от които вече видяхме: Писак, Олантайтамбо и др. Ще стигнем и до езерото Титикака, където са били владенията на древното племе аймара, което също попада сред покорените от инките народи.

Пачакути става един от най-големите владетели – реформатори в Южноамериканския континент. В знак на благодарност към Бога на слънцето Инти, той издига религиозния култ към него за сметка на Виракоча, построява храмове на слънцето във всички по-големи градове в империята, като най-внушителен е този в Куско, известен под името Кориканча. Богът на Слънцето става единственият, пред който покорените племена трябва да се прекланят. Самият Пачакути се обявява за син на Слънцето, а в негова чест организира бляскави церемонии, наследник на които в наши дни е традиционният перуански празник Инти Райми. Той се провежда всяка година на 24 юни с многобройни шествия, танци, музика и се смята за един от най-величествените и колоритни фестивали в цяла Южна Америка. Съвпада и с католическия празник, посветен на Св. Йоан Кръстител.

В държавното управление Пачакути провежда също големи реформи. Разделя империята, наричана на езика кечуа Тауантинсуйо, на четири главни провинции, до които водят пътища от Куско – четирите посоки на света. Създава стройна административна организация с пирамидална структура, на върха на която стои той – синът на Слънцето, следван от благородниците от най-тесния родов кръг на императора, управляващи провинциите, както и върховният жрец. Заради големите ушни висулки, които носели те, ги наричали Големите уши. По-нататък следвали по-низшите представители на управляващата каста, след тях пък други, които управлявали определени по численост поданици на империята, и така надолу до най-ниското ниво. По негово време се разгръща мащабно строителство на дворци, храмове, хранителни складове, пътища, мостове. Въвежда се нещо като задължителна трудова повинност за всички мъже, наречена „мито”, благодарение на която е създадена и инфраструктурата, останки от която виждаме по време на цялото ни пътуване из Перу. Интересно е, че Куско два пъти е разтърсван от мощно земетресение – веднъж през 1650 година, после точно три столетия по-късно, но построеното от инките остава невредимо! Реформа Пачакути провежда и в земеделието. Още тогава той осъзнава липсата на достатъчно обработваема земя и нарежда да се усвояват чрез терасиране площите по околните хълмове. И още нещо: по негова заповед езикът кечуа става единствен и задължителен за всички поданици на цялата империя.

Самият град Куско приема нов облик. Главна роля играел централният площад Хуакайпата, където се провеждали празненствата, триумфалните шествия, военните паради и пр. На това място днес е съвременният площад Плаза де Армас (Площадът на оръжията). Според легендата, градът бил така изграден, че да наподобява свещената за инките пума. Главата й била на мегалитния феномен Саксауайман, тялото – на площада Хуакайпата, а опашката – в Храма на Слънцето Кориканча.

Пачакути, за когото пише, че е имал… 100 сина и над 50 дъщери (спомнете си написаното в началото на пътеписа за многобройните наложници на всеки инкски аристокарат или владетел!), в крайна сметка преди смъртта си остава само с двама наследници – Амару и Тупак Юпанки, на които разделя богатството си. От тях само Тупак Юпанки наследява качествата на баща си и има съществен принос, сред поредица от завоевания, за разширяването на империята с още нови територии. Когато Пачакути умира, негови златни статуи били изложени в Кориканча и във всички области на империята. Днес статуи на великия инкски владетел, разбира се не от злато, може да се видят в Куско и на други места. Една от най-представителните е поставена на видно място в Агуас Калиентес, откъдето тръгва и пътят за едно от неговите знаменити творения – Мачу Пикчу.

Франсиско Писаро и неговите сподвижници конкистадори завладяват Куско през 1533 година. Оттогава започва системно преструктуриране, така да се каже, на заграбеното наследство от инките: на мястото на храмовете построили църкви и манастири, на дворците – жилища на завоевателите или обществени сгради, като много били разрушени, за да се „прибере” вложеното в тях богатство: злато, сребро, скъпоценни камъни. Например Университетът в Куско и Обществото на йезуитите се помещават на мястото на Дома на змията) дворецът на Уайна Капак, син на Тупак Юпанки и 11-ти инка). Катедралата в Куско е на мястото на двореца на Виракоча. И т. н.

Един от най-ярките примери в това отношение е манастирът на доминиканците Санто Доминго. Той е построен, заемайки голяма част от Храма на Слънцето Кориканча или на езика кечуа „златният двор”. От храма са запазени няколко камери, изградени от ювелирно подредени камъни с трапецовидни ниши. Те са имали и тавани с лека конструкция, подходяща да се избегнат по-големи поражения при евентуално земетресение, но испанците ги разрушили. Самият храм, чиито останки днес играят ролята на музей, имал кръгла форма, част от която е запазена заедно с някои церемониални архитектурни детайли, а на гърба му сега се намира олтарът на манастира. Когато Пачакути бил на върха на славата си, направил голямо дарение за храма в злато. И след като испанците завладяват Куско, намират вътрешните стени на Кориканча целите облицовани с листове злато!

Доминиканският манастир е действащ, мъжки, тук служат 24 монаси, които обаче нямат правото да излизат на улицата. Звучи странно за нас, миряните, както и други порядки, които католическата църква е въвела с налагането й след завладяването на Перу. Особено касаещи жените. Например креолките трябвало да се движат по улиците забулени, придружени от иконом – сакън да не се влюбят в някой мургав перуанец. Някои дори трябвало да искат специално разрешение да напускат дома си, иначе можели да се разхождат свободно на… балкона, като в същинска златна клетка. Много жестоко се отнасяли към момичетата – родни сестри. Най-голямата можела да се омъжи, по-малката била задължена… да постъпи в манастир. Ако има и трета – ще остане стара мома, да гледа възрастните си родители докато е жива! В някои манастири, например в град Арекипа, монахините нямали право да разговарят помежду си, дори и при посещение на родителите им, и били принуждавани да приемат т. нар. обет на мълчанието! Този варварски обет бил снет от католическата църква чак през… 1970 година!

В налагането на християнската религия в Перу е имало остро съперничество между отделните католически ордени. И всеки се е стремил да бъде патрон и в строителството на новите християнските храмове. В Куско е доминирал Орденът на доминиканците, като за това вероятно е изиграла роля участието на техния монах Висенте Валверде в походите на Писаро за завладяването на инкската империя, още от самото им начало. Архитектурата на манастира е класическа с колонадите, обграждащи широкия манастирски двор. Там са и прекрасните картини с библейски сюжети, рисувани от местни художници. В Куско била създадена специална школа за обучение на такива местни творци. Тя съществува и в наши дни под названието Cusco School Esquela Cusquenya.

Както преди векове, така и днес централният площад, Плаза де Армас, който се намира в сърцето на града, фокусира обществения живот и постоянното туристическо присъствие в Куско. В далечното минало бил блатиста местност, която инките пресушили. Сега тук се намира импозантната сграда на катедралата, изградена с камъни от комплекса Саксауайман. Строена е на мястото на двореца на инката Виракоча в продължение на 10 години и е завършена през 1669-та. Тя е пример за великолепна ренесансова църковна архитектура. Олтарът й е целият в сребро, но онова, което най-много удивлява посетителите са не само уникалните църковни творби на местни художници от школата в Куско, но и картината на Маркос Сапата „Тайната вечеря”, в която Спасителят и неговите 12 апостоли похапват… морско свинче! И днес това е деликатес в менюто на перуанската национална кухня. Може на много места да видите димящи скари на дървени въглища, на които се пече на шиш месо от въпросните животинки. Към катедралата е църквата Ел Триунфо, която е най-старият християнски храм в Куско. Катедралата обаче била под угрозата да бъде засенчена от сериозен конкурент, с не по-малко пищна фасада – красивата йезуитска църква от XVI век Ла Компания. Още докато са я строели на мястото на двореца на Уайна Капак, възникнала недотам културна дискусия и въпросът бил отнесен дори до Ватикана, но без резултат.

Плаза де Армас е не само място за всякакви обществени прояви. Тук може да се срещнеш с приятели, да пийнеш кафе или чай, да хапнеш нещо вкусно в множеството ресторанти, да се отдадеш на шопинг. А има и още нещо любопитно. Вече не съм съвсем убеден, че Тайланд е Меката на… масажа. На Плаза де Армас, в следобедните часове и вечер, е истинско стълпотворение от девойки, които предлагат такава услуга. И вярвайте ми, казвам го от личен опит, я вършат добре…

Като изключим центъра, останалата колониална част на града е не по-малко колоритна със старинните сгради, боядисани в пъстри цветове, с традиционните дървени балкони и обичайната каменна зидария на фасадите, останала като тертип от времето на инките. А ако обърнете поглед към един от хълмовете над града, може за миг да се замислите къде сте попаднали – в Куско или… в Рио де Жанейро. Илюзията идва от огромната бяла, но не толкова голяма като в Бразилия, статуя на Исус Христос, известна тук като Кристо Бланко.

Вечерта домакините ни заведоха в един от националните ресторантите на веригата Tunupa, където, освен на вкусната храна, можахме да се зарадваме и на жива перуанска музика и фоклорни танци. В София също съм гледал перуански музиканти – край НДК или в Борисовата градина, облечени в характерните им национални костюми. В Куско ни забавляваха трима, като ме впечатлиха два от инструментите им: „дудукът” с името кена и особено другият, с цевите, който звучи като хармоника и се нарича сампоня. Чуя ли сампонята, знам, че слушам перуанска музика, толкова е характерна. А иначе и с тези инструменти може да се свирят кавъри на известни в цял свят парчета начело с вездесъщата „Guantanamera”…

(Следва)

• За автора
• Последни публикации

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ

Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/

Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)

• ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
• НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21