ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ: 1. Токио „на първо четене“
ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ
Започвам записките си от пътешествието ни в Япония от стаята на 25-тия етаж в токийския хотел „Кейо Плаза“. Оттук се открива страхотна гледка към цялото „войнство“ от небостъргачи в 13-милионната столица на Япония. В този хотел сме около двадесетина българи и след малко ще се срещнем във фоайето, за да направим първата си разходка из многомилионния град. След близо 11-часов полет от Истанбул и тежка паспортна проверка на летище „Нарита“, придружена с вземане на пръстови отпечатъци, снимки в профил и анфас, сякаш сме заподозрени в тероризъм. Ведър полъх идва от срещата ни с японската екскурзоводка Юрико, която ни посреща с табелка на компанията ни БОЯНА-МГ и едно сърдечно „Добър ден“ на български, резултат от гостуването й в България преди година-две.
Вижте всички статии от поредицата „ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ“ тук.
1. Токио „на първо четене“
От летището до хотела ни са около 60-70 км, час и половина път. Време и за първи впечатления след кацането на самолета. Изненадан съм, че движението на автомобилите в Япония е… вляво. Обикновено това е белег на бившите британски колонии, но страната на самураите не влиза в този „отбор“.
След китните горички край пътя постепенно на преден план излиза сивият цвят на бетоновите сгради. Първите масивни билдинги са хотелите от няколко световни вериги: Хилтън, Краун плаза, Холидей ин, после идва индустриалната зона и накрая се показва мощният фундамент на столичния град. Достатъчно нагъчкан и няма как да е друго, защото на сравнително малка територия живее близо една четвърт от населението на Япония. От 128 милиона жители на архипелага, 30 милиона са с местожителство в района на Токио – 13 милиона в града и останалите в околностите, които включват градове като Йокохама, Нагасаки, Чиба… И понеже става дума за архипелаг, той се простира на площ от над 377 хиляди кв. километра, наброява 3500 острова, образуващи дъга от север на юг, дълга почти 3000 километра. Поради това когато на Хокайдо още карат ски, на Окинава ходят на плаж.
Докато пътуваме към града спирам поглед върху шофьора на автобуса ни. Носи… бели ръкавици. Това е задължителна част от униформата му. Такива ръкавици носят полицаите и както ще видим по-късно т.нар. тъпкачи в токийското метро. В нашия уеб сайт бяхме сложили снимка на такъв служител, чиято функция е да натъпква пасажерите във вагоните на метрото, когато дойде час пик. На теглото му можеше да завиди и самият Калоян Махлянов – Котоошу, най-популярният българин сумист в Япония.
Хотелът ни се намира в центъра на града, сред най-високите небостъргачи. Кварталът носи името Шиндзуку и „Кейо Плаза“ е първият високоетажен хотел, построен тук преди 25 години. А някога на това място е имало оризови ниви. Хотелът ни има 47 етажа. Стаите са прекрасни, с плазмен телевизор и скрин със задължително отворени чекмеджета, за да види клиентът какво има в тях. А там японците оставят по едно кимоно вместо обичайния за нашите хотели халат. Климатикът кой знае защо ми напомни за бедите на един бивш български депутат, който се беше принудил да си облече жилетка, защото не можел да се справи с духащия студен въздух ер къндишън. По-интересното е в банята. Тоалетната е… жив компютър, с един куп копчета, едно от които включва биде. Щом седнеш на тоалетната чиния, моментално в нея се излива вода, така че последващите естествени процедури да се провеждат на чисто. Мястото на кранчето за водата на тоалетното казанче обаче е истинска загадка. И трябва добре да се огледаш, за да разбереш, че е монтирано на… мивката в банята. След всичко казано дотук навярно логично е да се сетим за обичайните вицове с главен герой бай Ганьо в чужбина…
Преди настаняването на рецепцията се срещаме с японската ни партньорка Мамико Ватанабе. Тя е служител във фирмата, която ни организира пребиваването в Япония. Много симпатична млада дама, с която първо си разменяме визитки. В Япония това е много важен жест – размяната на визитките между партньорите в бизнеса. За тях титлите играят важна роля. Визитките се държат с две ръце, а след това се разглеждат внимателно. С тия тънкости на японския етикет трябваше да се запознавам още в София, преди това пътуване. Японците са пословични със своята учтивост. Когато поздравяват, се покланят. Не се ръкуват и се смущават, когато им се подаде ръка. Удивих се, когато разбрах, че при пазаруване в магазините не е прието рестото да се оставя на продавача. В ресторантите пък не се дава бакшиш.
От Мамико получаваме пликове за всяка стая, в която са сложени купоните ни за закуска и вечеря /така е прието в японските хотели/, както и ключа от стаята. В този хотел закуската започва още в 05.00 сутринта и продължава до 11.00, а вечерята е от…16.00 до 21.00 часа. На рецепцията получаваме и адаптери за електричеството, което тук е 110 V. На летището сме взели с жена ми Мария по един мобилен телефон под наем – по това време нашите джиесеми нямаха връзка с японски мобилен оператор. Спомням си, че минута разговор щеше да ни излиза по 2.50 лева в японски йени. Апаратите щяхме да върнем обратно при излитането ни за Истанбул от летището в Осака.
Часовата разлика с японската страна е 6 часа – толкова те са напред спрямо България. Усещам, че адски ми се спи, но един душ ме връща „в играта“ и съм готов да излезем за първа среща с японската столица. Ще ни води Петър Папазов, син на някогашния член на политбюро на БКП Начо Папазов, бивш посланик на страната ни в Япония. Наехме го от София да ни води групата, защото владее отлично японски, познава страната и нравите й като петте си пръста и съм му много благодарен за перфектно свършената работа, а пък и излезе много готин като човек. Та Петьо ще ни води из Токио, като първите ни стъпки са из „махалата“, сиреч района на хотела ни. Тук се сблъскваме с много странен небостъргач, който може направо да се каже , че по формата си копира едно към едно прочутия… дубайски 7-звезден хотел с форма на сърф в морето „Бурж ал Араб“.
Ето ни на станцията на токийското метро. Има апарати като банкомати, откъдето се теглят билетчетата за подземната железница. Цената е 160 йени. Можеш да пуснеш банкнота от 1000 йени, автоматът ще ти върне рестото до стотинка. Всъщност в Япония банкноти и монети са си все йени, не е като у нас лев и стотинки. Монетата от 50 йени пък е… с дупка по средата. Токийското метро е много пъстро, нашарено с цветни реклами. Поставени са специални прегради на перона пред железопътната линия. Вратите им се отварят автоматично с с отварянето на вратите на вагоните. Слизане и качване – не повече от 30 секунди.
Водачът ни Петьо искаше да ни покаже един от най-представителните храмове в Токио, разположен сред живописен парк, както и някакви олимпийски басейни, но храмът се оказа затворен, басейните – трудни да се видят във вътрешността на плувната палата. Така че остана третата цел на тази първа обиколка – разходката из популярната токийска улица „Омоте Сандо“ или както веднага се пошегувахме – „Омотания Сашо“.
Когато се движиш из улиците на Токио, първото впечатление е колко пъстър свят живее в Япония. Тази страна няколко столетия е била напълно затворена за околния свят. В резултат на това японската нация силно се е консолидирала, консерватизмът е станал нейна традиционна черта. Но времената вече са други. Много малко японци ще видиш облечени с типичните кимона. Западната цивилизация е заляла младежта на Япония – и в облеклото, и в прическите. Много често можеш да видиш изрусени или рижави японци, момичетата в повечето случаи са с дръзки минижупи, под които се спускат голи крака, обути с вълнени калцуни до коленете и… ботуши. На тази почти 30-градусова жега това си е просто чист мазохизъм! Но мода – какво да се прави! Като влезеш в ресторант и се огледаш колко японци се хранят с пръчици и колко с нож и вилица, резултатът е 50:50!
Стигаме заветната „Омоте Сандо“. Казват, че приличала на парижката Шан-з-Елизе, но не оставам чак с такова впечатление. Много лъскави магазини – от Zara до Paul Stuart, много сладкарници, кафенета. По-интересен за нас се оказва магазинът за японски сувенири „Ориентал Базар“. Сградата му е в японски стил и ярко контрастира с модерната архитектура на токийската „Шан-з Елизе“. Тук може да се намерят какви ли не образци на японските художествени занаяти: керамика, кукли – гейши, самурайски мечове, статуйки на Буда, подобни на матрьошки, както и известното порцеланово котенце с вдигната лява лапичка – символ на благополучието, японски ветрила, кимона и още куп други неща, достойни да бъдат отнесени като спомен от Страната на изгряващото слънце.
Влизаме в малък суши бар. Персоналът не е много възторгнат, разбирайки, че няма да вечеряме, а искаме само да направим снимки. А снимките си заслужават- цялото меню на бара, в купички, панички и пр., се движи на конвейер върху лента пред погледа на седналите край него клиенти. Така имаш пълна представа за храната и вземаш каквото си харесаш натюр, а не правиш избора си по картинка.
Навън е не само топло и влажно, но пада и мрак. Тогава блесват светлините на нощната столица, огромните неонови реклами. И виждаш из улиците на града страхотна навалица. Сякаш всички 13 милиона граждани на Токио са решили да излязат извън домовете си едновременно. И все млади хора – море от красиви лица и цяла армада от велосипеди по „Омоте Сандо“ и околните странични улички. Където все пак е спокойно за разлика от токийския район Кабукичо – там са жриците на любовта, но и местните банди, които често си разчистват сметките с оръжие в ръка.
Вечеряме в хотела и най-после идва време за сън. Сън в нормално легло, а не на самолетна седалка!
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
