ЙОРДАНИЯ – ТАЙНИ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА: 2. Петра – изгубеният град
ЙОРДАНИЯ – ТАЙНИ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА
Вижте всички статии от поредицата „ЙОРДАНИЯ – ТАЙНИ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА“ тук.
2. Петра – изгубеният град
Тази сутрин слънцето изгря, обещавайки хубаво време. И снегът започна да се топи. Напуснахме хотела и се отправихме към руините на тайнствения град.
Минаваме през малко градче, наречено Wadi Musa – Долината на Мойсей. Тук и в едно съседно село живеят бедуини, които някога са населявали археологическия резерват. Държавата ги е изселила оттам, за да отвори резервата за туристи, но се е вслушала в молбата им да да се настанят близо до родния дом. Почти всички са заети в обслужването на туристите.
На гръцки „петра” означава камък. Това е основният материал, с който природата е изградила уникален каньон, за да се стига до сърцето на резервата – Съкровищницата. Наричат Петра Изгубеният град, защото близо 700 години е останал скрит за света. Тук живеели бедуини, които не допускали чужд човек да влезе в техния град. В началото на ХІХ век обаче се появил един швейцарец, който два пъти правил опити да проникне в града. Бил откровен златотърсач, който вярвал, че Петра крие несметни богатства. Успял едва на втория път и благодарение на него светът узнал какво бижу има зад непристъпните скали в тази част на Йордания.
Петра съществува от преди 3000 години като част от Набатейското царство – земя на арабско племе, населявало Южна Йордания близо две хилядолетия. Тя става и декор на популярната в цял свят филмова продукция с участието на холивудската кинозвезда Харисън Форд в ролята на археолога – изследовател Индиана Джоунс. На входа на резервата се мъдри реклама с образа на актьора, нахлупил неизменната си широкопола шапка. Преди да влезем обаче Халет ни съобщи, че снощи са обесили бившия иракски президент Саддам Хюсеин. Каза ни го с възторг и блеснали очи, видимо доволен от края на диктатора. Когато по-късно отворихме тази тема, разбрахме,че водачът ни неслучайно се е зарадвал на екзекуцията на Саддам Хюсеин. Неговият баща е имал добър бизнес със строителни машини в Кувейт, но когато иракските войски нахлуха в тази страна през 1990 година и предизвикаха американците и техните съюзници да проведат операцията „Пустинна буря”в Персийския залив, бизнесът на човека загива. Оттогава Халет имал зъб на иракската върхушка начело със Саддам Хюсеин и се надявал рано или късно да ги стигне възмездие. И то дойде.
Пред входа на резервата е разположен туристическият информационен център, където на голяма карта може да се проследи предстоящия ни маршрут. Разстоянието е 9 километра, като около 700 метра от тях се изминават на коне. Ездата е задължителна, може евентуално да се замени чрез преход с конска двуколка. Тук важи правилото „Няма не искам, няма недей”, плащаш като поп на касата. Всички яхнахме конете, аз се качвах два пъти, защото се наложи да сменят първия ми кон – беше много неспокоен и можеше да ме хвърли от седлото. Другият кон се оказа бременна кобила на име Сузана, беше кротка, пък и слушаше момчето, което я водеше за юздите. Тук не яздим сами, а всеки кон си има водач, който ни съпровожда до началото на каньона.
Както забелезяхме по-късно,местните бедуини са си разпределили териториите за бизнес с туристите. Конярите работят от входа на резервата до Съкровищницата, а от нея до края, където е Манастирът на девиците, се подвизават камиларите и магарешкото „такси”. Халед казва, че тук бизнес териториите са разпределени отдавна, а и почти всички работещи на това място бедуини са роднини, така че и това е предпоставка да не си пречат.
До Съкровищницата води тесен каньон през огромни скали, стърчащи в най-различни форми на повече от 100 метра височина. Когато падне дъжд, а това не се случва често, пътеката се превръщала в тинеста река, затова местните са построили специален улей, за да отвежда водата. Скалите постоянно менят цвета си – най- често са розови, но понякога стават и жълтеникави, тъмнокафяви, червени. Така се оформя и най-популярният сувенир в Йордания – стъклени шишенца с формата на нашенското юсче за ракия, изпълнено с разноцветен пясък от скалите. Крайният продукт наподобява родните бурканчета с шарена сол.
Този ден с нас се движи и професионален екскурзовод. Казва се Зед, работи с английски, а Халет превежда на български. Зед е много добре подготвен, разказва с патос, влиза в подробности дори когато се касае за дребен детайл. За да стане екскурзовод е карал едногодишен курс.
Гледката стана зашеметяваща, когато между скалните процепи се появиха контурите на Съкровищницата. Това е класическа скална пластика в стила на древноримската архитектура, дълбана в скалите и оформяна близо… 100 години, по проект, роден от разказите на местни търговци, които са пътували до Рим или някой от протекторатите на империята в Близкия Изток. Това е и най-представителната част от резервата, наричана така заради поверието, че пази някъде в дълбините си съкровища от злато и скъпоценности. Висока е 43 метра, широка 28. На километър-два по-нататък на една височина има абсолютно нейно копие. За разлика от оригиналната Съкровищница, която отвсякъде е оградена от високи скали и е на завет, „копието” е на открито и атмосферните условия – ветрове и дъждове, не са го пощадили. Рони се здраво!
Точно пред Съкровищницата се простира неголям площад, където „на паркинг” постоянно стоят една-две камили, готови да качат на гърбиците си туристи за снимка или разходка из резервата. Има и дълбок изкоп, който с издигнатите на още много места дървени скелета свидетелства, че археологическите проучвания продължават с пълна пара.
Продължаваме нататък и долината се отваря като ветрило. Никнат една след друга гробници. Както в Египет, така и тук жителите на Петра са имали обичая да балсамират своите мъртъвци. Изчиствали тялото от вътрешностите и го пълнени със соли от Мъртво море, но не са го увивали с бинтове. Полагали телата в импровизираните гробници – дупки в скалите, а в съседство с тях продължавали да си живеят живите. В тази част на древната Петра е построен , по-скоро издълбан, голям амфитеатър, който е побирал цели 5000 дущи. Пейките, на които са сядали те, били изсечени ръчно.
Стъпваме на главната улица, която по римски тертип се нарича Кардо Максимус. По цялото й протежение до Манастира на девиците се издигат високи каменни колони. Древната каменна настилка по средата се повдига, а по краищата се снижава – това е направено, за да се оттича водата при дъжд. Наоколо са възвишения с много дупки като пещери, в които Халет казва, че е имало магазини. По тоя повод почнахме да се шегуваме, коментирайки коя дупка на коя известна марка е дюкян – нерде Версаче, нерде Манго, нерде Армани…
На връщане трябваше да изходим обратно целия изминат път досега, децата се възползваха от услугите на камиларите и след обичайния пазарлък за цената яхнаха „корабите на пустинята”. С жена ми се бяхме навили да се повозим на магарешкото „такси”, но при вестта за пристигането на туристическа полиция ”магарищарите”, предимно дечурлига, тутакси се разбягаха, за да нямат проблеми. Явно работят нелегално.
В ранния след обяд, след като похапнахме в един от местните ресторанти, потеглихме за столицата на Йордания Аман. По пътя не преминахме през нито една дупка – просто да си умреш от скука. А когато пък влязохме в града, напразно очаквахме да спираме от светофар на светофар. С малки изключения такива… няма.Подлези, надлези, естакади, кръгови кръстовища и пр. правят движението из йорданската столица удоволствие, а не мъка като у нас.
Вече се смрачаваше, когато пристигнахме в хотела ни Радисон САС. Тук ще прекараме две нощи, една от които ще празнуваме с шампанско – нали идва Нова година!
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
