АВСТРАЛИЯ – загадъчната южна земя: 3. Улуру – свещеният монолит
АВСТРАЛИЯ – загадъчната южна земя
Вижте всички статии от поредицата „АВСТРАЛИЯ – загадъчната южна земя“ тук.
3. Улуру – свещеният монолит
За разлика от вчерашния хубав ден, днес утрото в Сидни ни изпрати на летището с дъжд и температура на въздуха 15 градуса. Ще летим до Айерс Рок с австралийската авиокомпания Quantas. Тя ни изненада с операцията за индивидуално чекиране на монитор, от който си вадиш сам бордната карта с място по избор, а на гишето за чек ин остава само да ти претеглят и вземат багажа. Това беше новост за нас, в България много по-късно въведоха тази технология за самообслужване, но дъщеря ми Гергана бързо се справи. От днес с Quantas щяхме да извършим всички вътрешни полети в Австралия, оттам до Нова Зеландия и Хонг Конг. Австралийската компания е стабилна марка в световния авиобизнес и още от самото начало останахме доволни от сервиза и качеството на самолетите й. Между другото стюардесите са облечени в рокли с аборигенски мотиви – главно кръгове и бумеранги, и са много чаровни.
До Айерс Рок полетът трае около 3 часа и половина, като там местим часовниците си с час и половина назад. Юлия ни беше предупредила, че за разлика от хладния въздух в Сидни, в Айерс Рок температурата през деня достига 33 – 35 градуса. Каза ни да не сме настойчиви за снимки с аборигени – ако не им харесва това дори могат да са агресивни. Трябва да пием повече вода и да си мажем откритите части на тялото със слънцезащитен крем, защото именно в тази част на света озоновата дупка е най-силно изразена. Неслучайно в Австралия е широко разпространен ракът на кожата.
По програма след кацане на летището в Айерс Рок имаме трансфор до хотела – Desert Gardens Hotel 4*, настаняване и около 14:00 започва първата част от гостуването ни в този район – посещението на резервата Ката Тюта. Следва малко почивка и към 18:00 потегляме за вечеря на открито в пустинята. Там ще посрещнем залеза и ще наблюдаваме какво ще се случи по това време със свещената скала Улуру.
Природният феномен Улуру е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство. Това е огромно скално образувание, нещо като планински остров, възникнал от продължилата за огромен период от време ерозия на първоначална планинска верига. Улуру е най-големият скален монолит на Земята, вписан и в Книгата за рекордите на Гинес. Висок е 318 метра, като по-голямата му част е под земята, и има обиколка над 9 километра! Улуру беше и сред кандидатите за новите 7 чудеса на природата в света. Известно е, че номинациите за тези чудеса бяха достигнали 430 от близо 230 държави, като сред тях се оказаха и нашите Белоградчишки скали.
Улуру е аборигенското име на скалата. На 19 юли 1873 година тя е посетена от европейски картограф, който й дава името на тогавашния главен секретар на Южна Австралия – сър Хенри Айерс. Така тя става известна и с името Айерс Рок. През 1993 година в Австралия е прието т.нар. двойно именуване, което позволява този забележителен феномен да се нарича както с английското, така и с аборигенското му име – Айерс Рок/Улуру.
Монолитът е част от националния парк Ката Тюта. Провеждайки независими една от друга експедиции, изследователите Ърнест Гилс и Уйлям Гос са първите европейци, проучили и картографирали Улуру и Ката Тюта. В превод от местното наречие Ката Тюта означава „множество глави”. И това не е случайно. Става дума за група от 36 огромни заоблени скали, разположени на около 25 км от Улуру. Най-високата от тях е връх Олга (1066 м н.м.р.) и се извисява над останалите скали с цели 546 метра.
На летището в Айерс Рок ни посрещнаха двама млади мъже: гидът ни Мик и шофьорът на автобуса Джон. Оказаха се много приятни и дружелюбни момчета, много добри професионалисти. Натовариха ни багажа в ремарке към автобусчето и потеглихме към хотела. Мик ни обясни, че сме попаднали в истинска пустиня и за първата ни разходка трябва да си вземем обезателно вода (наистина беше много горещо) , да си носим шапки и да се намажем със защитен срещу слънцето крем.
Бързо се приготвихме в подходящо леко облекло и автобусът ни отведе в подножието на Ката Тюта. Тръгнахме по добре очертана широка пътека към огромния скален масив. Скоро навлязохме сред скалите, които природата беше „боядисала” в канелен цвят. Процесите на тектонична основа, които са се извършили преди повече от 500 милиона години, са предизвикали разцепването на планинската верига, част от която са били Улуру и Ката Тюта. Така са се обособили тези феноменални образувания, като на всичко отгоре при разделянето им са се наклонили – Улуру с цели 80 %, Ката Тюта – с 20.
Пътеката е дълга около 2 километра в едната посока. Ту се издига, ту се спуска, но е лесна за ходене. Имах чувството, че бродим през застинал вулкан. Според легендата, Олга е домът на змията Уанаби, която през дъждовния период остава свита на кълбо в дупка на върха. Ако се разгневи, вятърът в клисурата е нейното дихание и може да се превърне в истински ураган. Затова и местността около Олга се нарича Долината на ветровете. Освен вятър, през годината се появява и дъжд. Според Мик валежите са се появили през последните десетина години и това обяснява наличието на зелена растителност. Иначе през тукашната зима – месец юни, например, температурите достигат 45 градуса и е адски горещо. Отваряйки дума за зеленината и дъжда, се досетих за впечатленията ми когато се приземявахме със самолета. Накарах дори дъщеря ми Марги да погледне през люка – виждаш ли, казах й, отдолу препускат… камили! Да, бе, отвърна ми тя, тук пък откъде камили! Оказа се, че тези добре познати от други географски ширини животни са се заселили и в Австралия. Даже наброявали около 1500 глави! Внесли ги навремето от Афганистан, бързо се наплодили и ето ти резултата. Сега ги използват и като туристическа атракция.
Прибрахме се в хотела (за сведение – много приличен!) след куп направени снимки из Ката Тюта, приготвихме си „официалното” облекло и хайде за прословутата вечеря – спектакъл, наречена „Звуците на тишината”. Качиха ни в друг, по-голям автобус заедно с още туристи от други националности. Скоро слязохме на открито, прецапахме през една пътечка, осеяна с червеникав пясък, и се озовахме на площадката за началото на вечерта. Тук млад австралиец, облечен като каубой, свиреше на диджеридо. Сервитьори ни предложиха по чаша шампанско и хапки с… крокодилско и кенгурско месо. Пуснаха и суши, така че не останах капо, защото с пистолет да ме караш няма да хапна от споменатите мръвки. Гнуслив съм, това е!
Скоро ни отведоха до масите за вечерята- покрити с идеално колосани бели покривки. Те са разположени на открито, сред пустинята, с чудесен изглед към скалата Улуру. Бях виждал подобна сцена на корицата на някаква рекламна брошура, а ето, че това е действителност и за нас. След малко щеше да започне залезът и на фона на напевите от диджеридото очаквахме да видим и заснемем превъплъщението на най-големия монолит на планетата. Поради минералния й състав и в зависимост от атмосферните условия, скалата Улуру може драстично да променя цвета си подобно на хамелеон – от почти виолетовосиньо до огненочервено! Това най-добре се виждало по залез и при изгрев слънце. Казват, че имало фотографи, които оставали тук с дни, за да уловят с обектива си тези нюанси.
Домакините бяха приготвили вечеря на блок маса. Първо разсипаха по масите супа от тиква, след което всеки можеше да избира от разнообразното меню: естествено месо от крокодил и кенгуро, агнешки котлетчета на скара, печена риба барамунди, печени на фурна картофи, пилешко, сладкиши и плодове за десерт. Всичко това полято с австралийско вино.
Хапнахме добре, но за съжаление се разминахме с магията на залеза. Появиха се облаци, притъмня, почна да гърми, мълнии взеха да раздират небето. Едва успяхме да изгледаме спектакъла, който бяха приготвили любезните домакини – някаква игра за разпознаване на небесните съзвездия. И заваля. Слава богу, че успяхме да се шмугнем в автобуса и да се приберем в хотела сухи. Имахме обаче малко време за сън, защото рано сутринта, в 04:30, трябваше да станем, за да наблюдаваме цветната игра на Улуру при изгрев. Уви, и тук ударихме на камък. Още снощи Мик изрази съмнение, че при тези метеорологични условия надали ще има изгрев, ама нали се надяваш до последно. Валеше си, но въпреки всичко се натоварихме на автобуса в ранната утрин и се отправихме към наблюдателната площадка. А там – куп народ, чакат хората да изгрее слънце, някои дори си бяха донесли сгъваеми столчета, че да им е по-удобно. Няколко пъти слънцето опита да пробие облаците, но безуспешно. Виждаха се само тъмните контури на скалата и толкова. Е, здраве да е. Просто малшанс…
За закуска отидохме в кафе „Ининти”, което се намира в културния център за аборигенско изкуство. Тук са изложени сувенирни предмети – ръчно производство на местните жители. Снабдих се с малък бумеранг, много красиво инкрустиран. Имаше и по-големи, които например могат да се използват за лов, но на мен ми трябваше сувенир, а не ловно или бойно оръжие. С Мария пък си избрахме разкошна картина на австралийски залез – типичен аборигенски арт. Оттук поехме на предвидената обиколка на Улуру.
Погледната отдалеч, скалата има най-различни причудливи форми. От една страна наподобява муцуна на делфин. На друго място има вид на змия, свита на кълбо. От разстояние изглежда, че е посипана със… сняг! А всъщност от дъжда по гънките й се бяха образували вади, които дават тази илюзорна представа. Мик ни каза, че само 2 % от туристите (и ние попаднахме в тях) имат шанса да видят през годината това явление – водните бразди. Нещо повече, снимахме се и пред много живописен водопад с малко езеро.
Австралия е пълна с мистерии, което до голяма степен се дължи на коренното население – аборигените. Те например вярват, че под повърхността на Улуру има огромна кухина, където се намира силен енергиен източник. Наричат го Тюкюрпа (Времето на сънищата). Те смятат, че обикаляйки около скалата, човек сънува. Времето на сънищата за тях е времето на миналото, което те боготворят и което предначертава живота им днес. Затова и сега продължават да спазват ритуалите от старите времена. За Времето на сънищата се разказват истории и предания, творят се рисунки, които могат да се видят най-добре в пещерите. Тези свещени скални рисунки и знаци според легендите са издълбани от праотците, живели във Времето на сънищата. Рисунките по скалите датират от десетки хиляди години, като са били обновявани многократно през поколенията. Така са се запазвали и продължавали живота си. Такива рисунки видяхме в една от пещерите, в която ни заведе Мик. Някои от рисунките са предназначени само за мъже, други – само за жени. Табу е било да се поглежда към пещера, „резервирана” за противоположния пол.
За аборигените Улуру е свещено място. Има и пътека, по която можеш да се изкачиш до най-горната част на скалата. За аборигените това изкачване е важен ритуал, но те не приемат да се върши от туристите, защото смятат, че навлизането на чужди хора на това свещено място го осквернява. Често за изкачването се използва въже, но катеренето по стръмната скала не е за всеки. Пред подстъпите към пътеката сега има цял куп табели на различни езици, които призовават туристите да не изкачват скалата. Но колко ли от тях се вслушват в това?
Тръгваме си респектирани от свещеното място, от мистиката, която цари през цялото време, докато се докосваш до тайните на един съвършено различен свят. Вземаме си сбогом с момчетата и поемаме с Quantas към следващата точка на нашето пътешествие из страната на кенгурото – Мелбърн.
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
