АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН: 6. Дойдох, видях,… не победих

АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН

Вижте всички статии от поредицата „АЗЕРБАЙДЖАН – ЗЕМЯТА НА ВЕЧНИЯ ОГЪН тук.

6. Дойдох, видях,… не победих

И така, потегляме за Шеки, последната туристическа дестинация от пътешествието ни из Азербайджан, през която е минавал Пътят на коприната. На излизане от Габала погледът ми спира на камарите с дини и пъпеши край пътя. Сезонът им вече преминава, обикновено приключвал към средата на септември. И търговците бързат да продадат каквото остане. Всяка сутрин в хотелите ни имахме на закуска доволно количество от тези плодове и удоволствието ни беше пълно, защото бяха много сладки.

Докато по пътя за Габала се натъквахме на пустош с редки храсталаци, към Шеки минавахме край ливади и обработени земи, ферми с овце и крави. По-късно разбрахме, че това е сравнително интензивен селскостопански район, където се отглеждат тютюн, лозя,орехи, зърнени и фуражни култури за животновъдството.

Шеки е много стар град, датира според някои източници от преди 2500 -2600 години. През VIII век пр.Хр. е носел името Сакасена или Саке по името на иранското племе сака, което през I век пр.Хр. ,заедно с албански войски, се сражавало с римляните, водени от самия Помпей Велики. После се трансформира в Шакашен, Шака, Шеки. Историята му е изпълнена с превратности и агресията на какви ли не завоеватели през вековете. Една от най-драматичните епопеи от миналото на Шеки е обсадата, на която градът бил подложен през 1744 година от иранския предводител Надир шах. Предисторията е следната: угнетени от жестокостите на иранците, които по това време наложили властта си в Шеки, местните жители вдигнали въстание начело с водача им Гаджи Челеби. Той убил управителя на града, дясна ръка на иранците, и се провъзгласил за шекински хан. Вбесен от непокорството на Шеки, Надир шах заповядал на войските си да обсадят града, опасан с високи крепостни стени. Четири месеца продължила обсадата. Надир шах правел всичко възможно да разбере къде се крие Гаджи Челеби и как така устоява и не иска да се предаде. А получавал един и същи отговор: „Ще дойдеш и ще видиш”. На местния език това звучи : „Гелерсен – Герерсен” и тази крепост е известна с това название. Надир шах не успял да сломи защитниците на крепостта и накрая не само свалил обсадата, но подвил опашка и повече не се явил пред стените на града. Или ако перифразираме знаменитата фраза на Юлий Цезар „Veni, vidi, vici” /”Дойдох, видях, победих”/, азербайджанският вариант в историята на Шеки ще изглежда така: „Дойдох, видях, не победих”! Руините на крепостта се намират на около 4 километра от града и са една от туристическите му забележителности.

Шеки става столица на т.нар. Шекинско ханство, а династията на Гаджи Челеби го управлява 64 години до присъединяването на Азербайджан към Руската империя през втората половина на XVIII век. По това време градът сменя името си. Днес оттук минават две реки – Киш и Гурджани. Изглеждат спокойни, но преди повече от две столетия, през 1772 година, Киш буквално съсипва града. Страшно наводнение последва продължителните дъждове и реката залива всичко, каквото й се изпречи. Стотици жители остават без домове, има и жертви. Тогава местната управа решава да измести града на източния и по-безопасен бряг на реката, недалеч от старото селище, и променя името му – става Нуха /път/. Това име съществува до 1968 година, когато отново е върнато старото название на града.

Перлата на Шеки, ако мога така да се изразя, е несъмнено Дворецът на шекинските ханове. Това е била тяхната резиденция, построена през 1767 година. Става дума за архитектурен шедьовър, разположен сред широк двор с чешма, под „охраната” на два големи многовековни чинара. Дворецът е на два етажа и както фасадата му, така и стените на вътрешните помещения – стаи и зали за гости, са оформени с прекрасни, стилни орнаменти, традиционни за ислямското художествено изкуство: геометрични и растителни елементи, изображения на цветя/ рози, гербери, карамфили, лалета и др./, фризове с бойни и ловни сцени…Изградена е отлична вентилационна система. Но онова,което наистина изключително много впечатлява посетителите, са разноцветните стъклени витражи на прозорците, наричани тук шебеке. Рамките на тези позорци са изработвани от качествено орехово дърво. Твърди се, че всеки квадратен метър шебеке съдържа около 5000 части, съединени помежду си без употребата на нито един пирон! Витражите били подвижни и когато бъдат повдигнати, се отваря прозорец. А имали и друг ефект: отражението на слънчевите лъчи през гамата от разноцветни стъкълца проектирало на пода на стаите и залите контурите на разноцветен килим.

След Двореца на шекинските ханове обиколката ни из града продължава в един от двата запазени до днес кервансарая в Шеки. Известно е, че оттук минавал Пътят на коприната и в града спирали търговци от различни страни, на които трябвало да се осигури подслон. През XVIII – XIX век в Шеки действали пет кервансарая, които предлагали всички удобства както за търговците, така и за стоките им и животните от техните кервани. Горният и Долният – това са оцелелите до наши дни кервансараи, като първият , в който се намираме, функционира и като хотелски комплекс. Една възрастна жена, очевидно камериерка, ме допусна да погледна и снимам стаите за настаняване на гости. Те са с две легла и самостоятелен санитарен възел. В средата на комплекса има широк двор с градинска част и ресторант, в който щяхме да вечеряме в края на деня. Влизането в тази старинна гостоприемница от XVIII век става през тежки порти, които, ако се залостят, превръщат кервансарая в непристъпна крепост.

И понеже отворих дума за коприната, в Шеки производството на копринени изделия е стара традиция. Разбрахме и че районът е много плодоносен на копринени буби. Посетихме местната фабрика за коприна и понеже се случи почивен ден, работеше само магазинът й. Не забелязах някой да се разочарова от това, повечето участници в групата ни бяха виждали в други страни как се изработват копринените платове и изделия. Както се казва, след сигнала за старт започна здрав шопинг маратон,а от женския ни състав имаше достатъчно мераклии.

В Шеки копринени изделия може да се намерят не само в местната фабрика, но и в сувенирните магазини на Улицата на занаятите. Много отдавна градът става известен и със своите майстори занаятчии: ковачи, оръжейници, грънчари, медникари, тъкачи на коприна и килими,ювелири и такива, които изработват знаменитото шекинско шебеке. Тяхната популярност далеч надхвърля границите не само на града, но и на страната. Привлечени от майсторството им, пристигат търговци от целия Кавказки район и от други страни. Днес потомците им продължават стародавната традиция и произведенията им красят магазините на тази улица. Впрочем, вижте снимките, те достатъчно убедително говорят за това.

А сега да се прехвърлим в близкото до Шеки село Киш, където ще посетим тамошната старинна албанска църква и ще се запознаем с невероятната хипотеза на знаменития норвежки мореплавател Тур Хейердал. До тази църква трябваше отново да се придвижим с познатия руски ретротранспорт. С малката разлика, че на нас, с жена ми , се падна стар раздрънкан черен мерцедес от 1984 година. Шофьорът – Саша, говореше руски, излезе голям симпатяга. Когато се връщахме обратно, даде газ до дупка на някаква руска мелодия, подобна на музиката в комедийните съветски филми с незабравимия актьор Юрий Никулин. Учените предполагат, че храмът възниква на това място по времето на апостол Елисей, който, проповядвайки християнството в Кавказка Албания, бил подложен на гонения и намерил убежище в Киш. По негово настояване била построена и църквата. Освен молитвен храм, днес тя играе и ролята на музей, в който са изложени артефакти, открити в региона: главно бронзови и керамични съдове от различни епохи, в църковния двор пък е разкрит гроб на някакъв, вероятно,свят човек. На големи табла по стените е описана подробно историята на Кавказка Албания, както и презентация на изключително любопитната хипотеза на Тур Хейердал за историческата връзка между народите на двете страни – Азербайджан и Норвегия.

През 90-те години на миналия век Хейердал посещава Азербайджан няколко пъти. Разглежда петроглифите в Гобустан и остава поразен от очевидната прилика в сърповидната форма на лодките, нарисувани от древните „художници” по скалите на резервата, и тръстиковите кораби на викингите. Проучвайки норвежката митология, той стига до предположението, че върховният бог на скандинавците Один е преселил своя народ от земите на днешния Азербайджан в Северна Европа, в Скандинавия, и че на практика неговите праотци са потомци на азерите, имат един и същи корен с тях. Не знам какво е продължението на тази хипотеза, но е факт, че контактите между двете страни – в икономическо и културно отношение, се радват на добро развитие.

Вечеряхме в ресторанта на Горния кервансарай и това ми дава повод да спомена и нещичко за азербайджанската кухня. Тя много прилича на турската, както и на тази в съседните Армения и Грузия. По традиция на масата се сервира микс от различни мезета: салати, сирена, маслини, хляб, често и сарми, наричани долма. Сармите се приготвят почти както у нас :от мляно месо в лозови или зелеви листа, в патладжан, зелени чушки, камби или в домат. Лозовите и зелевите сарми са дребни, направо хапки, както ги правят например в Асеновградско. Но им слагат кориандър, мента, копър. Супите са близо 35 вида, като най-разпространената е пити – с овнешко месо в гювече, което къкри не един, не два, а цели 8 -9 часа! Казват, че да опиташ пити е равносилно да тестваш френско вино! Друга супа, която често ни сервираха, наподобява леща и я наричат чичевишя. Имат и студена супа с кисело мляко. Едната е довга –айрян с добавка от ориз и зеленища, а другата – окрушка, с краставици и е по-близка до нашия таратор. Чесън обаче почти не слагат. Основното най-често е кебап, люля кебап от мляно агнешко и телешко месо на шиш. С овнешко и пилешко приготвят шашлици, а от агнешко с ориз – дребни кюфтенца, колкото орех. Котлетите са най-хубави от агнешко, свинското въобще е изключено от местната кухня. Най-популярното ястие е пилафът, наричан плов. Готви се с ориз, пилешко или агнешко накълцано месо, с картофи, грах,пресен лук, моркови, люто чушле и добавка от стафиди или сушени плодове. Шафранът е основна подправка в азербайджанската кухня. А от десертите лидерът е пахлавата /баклава/. На тръгване от Шеки спряхме пред малко заведение, където предлагат всякакви сладкиши и най-вече местната халва, която се счита за запазена марка на сладкарите в града. Накрая винаги се сервира чай. Към него домакините добавят сладкиши или сушени плодове. По правило поднасянето на тази напитка е важна част от местната традиция, обичайно за Изтока. Някъде четох, че това е фактор във взаимоотношенията и на лично, и на делово ниво. Когато още не познава, не е контактувал с даден човек, азерът казва: „Не съм пил и един чай с него”…

От Азербайджан занесохме в България един от 60-те разпространени вида чай в страната. Купихме си две стъклени чашки за чай, както обичайно го сервират и в Баку, и на всички места, които посетихме. Добавихме постелка за напитки, с шарките на един от традиционните азербайджански килими. И когато се върнахме у дома, си направихме нещо като азербайджанска чайна церемония. Гледаме снимките от това пътешествие и кадрите от дните, прекарани в Земята на вечния огън, отново са ни пред очите, а душата ни е сита от всичко хубаво, каквото срещнахме там…

(Край)

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ
Дългогодишен журналист, посетил над 65 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/
9/11/2018

Коментирай