Феноменът Гранд Каньон
Гранд Каньон
Рано сутринта, още в 07.30ч., нашият американски гид Валдес дойде да ни вземе за планираната екскурзия до една от най-големите природни забележителности на САЩ – Националния парк Гранд Каньон. Номиниран за едно от новите седем чудеса на природата. И за мен, както и за всички българи от групата ни, посещението на този уникален феномен е отдавнашна мечта. За да е пълно удоволствието, се разбрахме с Валдес да ни осигури… хеликоптер, за да видим каньона от въздуха. Това щеше да е черешката на тортата за този ден.Пътуваме по шосе № 215, което води право до Лос Анджелис. Дотам може да се стигне за 4-5 часа, разстоянието е около 260 мили. Пътят, казва Валдес, постоянно се ремонтира. Имало идея да се направи трасе за високоскоростен влак – подобен на „стрелата“ в Япония, но кризата пресякла финансирането на проекта. Още не сме излезли от Невада, но научаваме, че ако Калифорния е известна с добива на злато, на Невада се пада среброто. Когато влизаш в щата, на голяма табела е изписано „Невада – сребърният щат“.
Спираме за чаша кафе в Боулдер сити – малко градче, разположено в едноименната долина. Възникнало е за нуждите на работниците, строили през 30-те години на миналия век хидровъзела „Хувър”. На планинския хребет, ограждащ градчето, са „изписани” буквите ВС – така пилотите на самолети се ориентират над чия територия летят..
Скоро навлизаме в съседния на Невада щат – Аризона, и не след дълго пристигаме на мястото, където трябва да сменим транспорта. До Гранд Каньон се пътува с автобуси „под китайска команда“. Въпросното място представлява пустинен декор, с някакви много странни дървета. Нито кактуси, нито нещо друго, познато от пътешествията ни из подобни географски ширини. Дървета с големи… бодли, които според Валдес за нищо не стават. Наричат ги джошуа, което всъщност е превод на библейското име на Св. Йосиф. Някога по тези места бродели испански мисионери, които се изгубили в пустинята и въпреки молитвите им към Всевишния само благодарение на прочудливите „бодливки“ успели да намерят верния път. Цялата местност е пълна с такива дървета, но се съмнявам, че не стават за нищо. Я отнякъде да се появят нашите мургави сънародници, пък да видим тогаз… Та тук трябва да оставим микробуса – има нещо като импровизиран паркинг, сувенирен магазин, табела с надпис „Мотел” и една каруца с чергило и подпряно до капрата дървено колело. Всичко това може спокойно да служи за фон на филм от рода на „Имало едно време в Америка“…
След малко пристига голям бял автобус, почти пълен с китайци, в който трябва да се прехвърлим, за да стигнем до каньона. Дотам са около 20 километра черен път. Тези автобуси превозват туристите до Гранд Каньон по много строг график и ако закъснее групата, бая време ще чака до следващия курс. Автобусите отдавна са прехвърлили първата си младост и затова през целия път вътре се вдига страхотна пушилка от прах. На каньона вече щафетата поемат индианците – потомци на местното племе хуалапайо. Китайско- индианската машина на този бизнес действа безотказно.
Вече сме пред каньона и Валдес предлага най-напред да направим полета с вертолета, а след това да отидем на главната наблюдателна площадка Sky Walk. Речено – сторено. Няколко фирми осъществяват с хеликоптери полетите над каньона. Предлагат се различни видове въздушни разходки. Например от Лас Вегас до Гранд Каньон с приземяване за кратка почивка с обяд. Ние нямаше как да ползваме такава услуга, защото вече бяхме с наш транспорт, с включен обяд на скай уолка. И единствено можехме да изберем тънкия вариант- 15-минутно кръгче от летателната площадка до каньона и обратно. Вертолетите са с капацитет 5 или 6 места (без пилота), управляват се от много опитни бивши военни летци. Обикновено се лети по протежение на каньона, но често машините се „гмурват” в него по желание на клиентите, за което наистина от пилотите се иска опит и професионално майсторство.
За удоволствието да летим над каньона плащаме по 141 долара на човек. Разделяме се на две групи, като с изключение на Жоро, наш колега от Балчик, всички за пръв път се качваме на хеликоптер.
Този каньон е най-големият в света. Дълъг е над 300 км, на места достига височина 1800 метра! Отдолу, между скалите, се ниже река Колорадо, която паралелно с ерозията в продължение на милиони години е дълбала земните пластове, за да се получи огромната и пъстроцветна пропаст. Отгоре реката изглежда жъртокафява, сякаш помътняла след обилен дъжд. А такъв по тези места рядко има. От хеликоптера ясно се виждат намиращите се един над друг скални пластове с различен във времето произход. В зависимост от падащата върху тях светлина, те променят и цветовете си – стават ту червеникави, ту синкави или преминяват в жълтеникави тонове. През 1540 година каньонът за първи път е видян от европейци, а от 1880-та е разработен като туристическа дестинация. Най-впечатляващата му част е обявена за Национален парк още през 1919 година.
Като описвам „габаритите“ на тази уникална игра на природата си давам сметка какво страхотно умение и колко сила и кураж е събрал в себе си американският каскадьор Ник Уаленда, когато неотдавна прекоси Гранд Каньон (цели 427 метра!) по едно тънко не повече от 5 см стоманено въже, на височина от няколкостотин метра. Навярно мнозина ще си спомнят вълнуващите кадри, които тогава световните телевизии излъчиха на живо. Преди това, по същия начин, Уаленда извърва и то нощем! 550-метровото разстояние над кипящата бездна на водопада Ниагара!
От вертолетната площадка се пренасяме направо на скай уолка, което в превод означава „небесна разходка“. Това е стъклена тераса с формата на подкова, която излиза на метри от ръба на каньона, висейки на височина 950 метра от зейналата долу пропаст! Съоръжението е построено от немци и е открито за посетители през 2007 година. Управлява се от индианци, които са въвели железен ред за защита на бизнеса си. Те не разрешават на туристите да си правят снимки сами – има специално наети фотографи, които заснемат по 4-5 кадъра и после ако искаш може да си купиш от тях. Снимките се поставят в красиво изработени рамки с формата на албум. За да няма гяволии, персоналът щателно претърсва посетителите за укрити фото- или видеокамери, мобилни телефони, т.е. всичко, с което може инкогнито да се направят снимки. Апаратите се държат в сейф, докато посещението на скай уолка не свърши. Освен това, обуваш платнени калцуни с цвят на куче – далматинец, за да се разходиш из стъклената тераса. Смеем се , че така потомците на Винету и
Оцеола икономисват кинти за заплата на чистачка. Ние излъскахме терасата до блясък!
И понеже отворих дума за индианците, днес само 1% от жителите на САЩ са представители на коренното население. Когато през ХVІІ – ХVІІІ век в страната се заселват първите европейци, те наброяват почти 13 милиона! Донесените от преселниците болести и въоръженото превземане на индианските територии нанасят непоправими беди на местното население. Индианците имат особен ореол от произведенията на писатели като Майн Рид, Карл Май и др., продиктуван от справедливата им кауза да защитят свободата си. Но погледнато обективно, те просто не са имали избор – примитивният им начин на живот не е могъл да спре темповете, с които младата американска държава е тръгнала да се развива икономически. Може да звучи еретично, но там, където е стъпил белият човек, там се е установила цивилизацията, там се е развило обществото. Другото е романтика! Днес индианците в САЩ са около 2 милиона, живеят в 250 резервата. И въпреки че от 1924 година имат официално американско гражданство, а от 1934 година и правото на самоуправление, те си остават губещите в съвременното американско общество: бедност, липса на добро образование, висока безработица бележат техния живот.
Трябва да призная, че след полета с хеликоптера загубих интерес да надничам в каньона от други наблюдателни площадки. Стига ми и скай уолка.
По програма трябва да обядваме в някакво индианско ранчо. Оказват се няколко мизерни вигвама и маси, наредени отвън, изложени на жаркото слънце. Като седнат 4-5 души, все някой от тях ще е капо и ще се чуди къде да се скрие на сянка. Предлага се някакво готвено пиле с картофи – общо взето вкусно, но като за… масови туристи.
Време е да се върнем обратно, но трябва половин час да чакаме няколко китайски туристи да се натуткат и качат в автобуса. Да се извинят за закъснението си – забрави.
От „градината“ с джошуа се прехвърляме на микробуса и потегляме за язовира „Хувър“, известен с названието Hoower Dam. Това е най-голямото хидроенергийно съоръжение в САЩ, което захранва с вода от река Колорадо и с електричество цели четири щата. Носи името на 31-ия американски президент Дж. Хувър. Тук той е работил като хидроинженер и едва след като поема президентския пост дава тласък за изграждането на язовира, чието строителство е продължило 7 години. А той се намира точно между двата щата – Невада и Аризона, на 28 км от Лас Вегас. Площта му е около 130 хектара, дълбочината му достига до 50 метра, а язовирната стена е висока 224 метра. Тя е най-голямата от 11-те стени, изградени по протежение на р. Колорадо. Тази река е от най-големите в САЩ, много мощна – когато например се топят снеговете, скоростта на течението й достига до 45-50 км/час. Изграждането на язовира „Хувър” се счита за едно от най-големите постижения на инженерната мисъл, още повече, че се строи в много труден за Америка период – времето на Голямата депресия. Реката е била отклонена, за да се офирми фундаментът на язовира. В почистването на отводненото дъно преди полагането на бетона са участвали над 8000 души!
Край язовира е създадена и необходимата туристическа инфраструктура: паркинг, тоалетни, музейна експозиция с подробна информация за историята на съоръжението. Фронтално срещу язовирната стена се простира дълъг мост, успореден на шосето за Лас Вегас, на който посетителите имат възможност да избират най-доброто местоположение за снимки.
Преди да стигнем язовира обаче имаме премеждие – пукаме гума. Шофьорът – китаец сам не може да се справи и звъни в офиса си да пратят друга кола. Тъкмо сме отбили буса от пътя встрани до банкета, когато зад нас цъфва полицейска кола. Не са минали и десетина минути, а полицаите вече знаят/ не знам по какъв начин!/, че има инцидент. Следва бърза проверка и нареждане на шофьора да потърси друго място за колата, а не да стои на пътя. Така, лека-полека, се дотътряме до паркинга на язовира, откъдето друг микробус ни взема за Лас Вегас. Що се отнася до китайчето, съдено му е да се оправя само. В Америка не са много щедри да пращат при подобна авария сервизна кола. От офиса нареждат на китайчето да си идва в града, макар и по капли, там ще му оправят колата.
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
