ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ: 3. Нико, шогунът, самураите
ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ
Вижте всички статии от поредицата „ЯПОНИЯ – СТРАНАТА НА САМУРАИТЕ“ тук.
3. Нико, шогунът, самураите
След закуска се отправяме за Нико. Това е малък град, на 200 км от Токио, в превод от японски означава Слънчевата светлина. Известен е със своята забележителна природа и с това, че е избран за религиозен център на будистките монаси. Тук живеят около 17 000 души. Недалеч от града се намира езерото Чузенджи, край бреговете на което много чуждестранни мисии са изградили свои резиденции. Построени са и хотели, ресторанти, други места за развлечения. Нико е разположен на 600 м надморска височина в подножието на планината Нан тай сан, висока 2484 м. Заедно с Фуджи тя се смята за божествена планина. В превод означава мъжко тяло и изразява култа към мъжествеността. В Япония планината олицетворява Бога, тя се почита и уважава, но и създава особен манталитет на местните хора. Например до края на Втората световна война жените от планинските селища не са били допускани до храмовете- смятали ги за нечестиви.
Като във всеки голям мегаполис, напускането на Токио изисква време – просто трафикът никога не олеква. Така че на път за Нико имаме възможност да видим още неща от японската столица. Край реката Сумида например се издига сградата на един от най-големите производители на бира – АСАХИ. Наливното пиво с тази марка се приема за най-доброто в страната. От бутилираните класацията се води от КИРИН, първата японска бира, която опитахме в хотела, както и САПОРО. Освен много бира, японците пият здраво и… уиски.
Освен Сумида, през Токио протичат още няколко реки. Една от тях е Аракава, край бреговете на която са изградени игрища за бейзбол. Този спорт е внесен в Япония от американците и се радва на огромна популярност в страната. Дори повече от сумото, което според моите представи трябваше да е начело като национален спорт. Сумото има монголски произход. Правилата му са съвсем прости – на тепих в кръг с диаметър 3 метра двама сумисти се борят кой да изтласка извън него своя противник. Преди състезанието всеки от участниците хвърля шепа сол на тепиха, за да изгони злите духове. В това време публиката залага кой ще бъде победителят. Според Папазов на тези игри се залагат големи суми. Самите състезатели живеят в тренировъчни лагери при спартански условия.
Няма българин, който да не знае кой е Калоян Махлянов – Котоошу. Подобно на Христо Стоичков и той е своеобразният посланик на България пред японците. За разлика от други страни, в Япония България не е съвсем непозната. Япония е един от големите вносители на български вина, особено червените. Да не говорим пък за киселото ни мляко. Сутрин, на закуска в ресторанта на „Кейо Плаза“, си хапваме кисело мляко, което по нищо не се различава от нашето. Кампанията за популяризиране на българското кисело мляко стартира още през 60-те и 70-те години на миналия век. В риезултата на това в Япония се предлага добре известен и търсен продукт с наименованието „Bulgarian Yogourt“. Това кисело мляко се произвежда по български лиценз, всеки месец от България се доставя прословутия Булгарикус бациликус за подкваса на млякото. Към популярните в японската страна родни продукти се нарежда и нашето розово масло. Добре знаем колко голям е и интересът на японските туристи към Празника на розата у нас.
Докато още сме в Токио наблюдавам периферията на града. Малки, но сравнително прилични къщи, невисоки жилищни блокове. Но всички плътно една до друга, почти няма свободно пространство между тях. Петър Папазов обяснява, че мечтата на японеца е да има собствена къща с двор. Но е трудно в големи градове като Токио. Цените на недвижимите имоти варират в зависимост от разстоянието, на което те се намират от обществения транспорт. Ако жилището е на 5 минути от метрото цената е една, ако е на 25 – друга. Има общински жилища, които може да се купуват на сносна цена. Там се настанявали главно млади семейства. Но за да получиш такова жилище, най-напред трябва да представиш удостоверение за съответния доход, с който можеш да покриваш наема. Това обаче не е достатъчно – трябва и доза… късмет! Между кандидатите се тегли… томбола и на който му излезе късметът, той влиза в новия дом! Марико, която и днес пътува с нас, също е минала по този път, за да се снабди с жилище от… 30 квадрата! Работила е в Кавасаки, взела е от фирмата кредит, който е изплащала 15 години. Жилище от 65 квадрата например в Япония се смята за много голямо. Марико споделя, че много жени като нея дават финансово рамо на семейството си. Казва, че с мъжа й са си надвили масрафа, били го повишили в службата и нямат притеснение за осигуряване на храна, за лекарства и други битови разходи. Но все пак за да идат в чужбина могат да си позволят това веднъж на три години, на пет пък да си сменят колата. Не се лишават, но живеят пресметливо. Повечето японци са така.
Преди доста години, още по социалистическо време, у нас беше излязла една книга на покойния проф. Марко Семов „От Япония за Япония“. Там между другото авторът засягаше интереса на японските мъже към „тънката част“. Разказваше например за навика на японците докато пазаруват да използват това време за „отпускане на напрежението“ в някой еротичен салон. Въпреки че по закон официално проституцията не е разрешена. Подхващам тази тема докато пътуваме към Нико и Марико охотно се присъединява към нея. Разказва за малките японски хотели, където се предлагат познатите и в България „почасови услуги“. Всичко в тези хотели е много дискретно. Секретарката и началникът й, ако вземем за пример тези персонажи, пристигат в хотела… маскирани, за да не ги познаят. Няма рецепция – пускаш съответната сума в автомат и хоп – излиза ключът за избраната стая. Има снимки на стаите и началникът решава в коя да покани своята секретарка. Асансьорът отвежда директно до нея. Стаите носят имената на различни градове по света: Лондон, Париж и тъй нататък, но има и… София! Интериорът на стаята наподобява атмосферата на съответния град. Какво ли има в софийската стая? Спалнята и банята са отделени само със стъклена преграда, а на тавана е монтирано голямо огледало. Марико казва, че има и друг тип стаи – например подобна на болница, където любимата героиня е медицинска сестра. Или оборудвана като фотостудио… Да ме прости Господ за греховните подозрения, но взех да се замислям откъде толкова вещо екскурдоводката ни познава в детайли въпросните места за „почасови услуги“…
Най-после излизаме от Токио и край нас се ширват яркозелените оризови ниви. Земеделието в Япония се развива на малки площи, но e високопродуктивно. Освен ориз се отглеждат пшеница и зеленчуци – какви ли не зеленища ядат японците. През последния четвърт век интензивно се отглеждат и лозя, произвежда се вино. Токачи, Кьошу и Йаманаши са няколко от най-известните лозарски региони. Произвеждат се червени и бели, главно сухи вина. Японците са познати на света и като пиещи саке. Това е 15-20-градусово оризово вино, което се получава след ферментацията на оризова субстанция с вода. Пие се в четириъгълни чаши, като на върха на едно от ръбчетата на чашата се слага сол. Сакето се пие или горещо, или много студено – първия път в малки керамични чаши, втория в дървени съдинки. От такава напитка аз, българинът, трудно бих се напил, а и да си призная останах разочарован – определено сакето не ми хареса.
Вече сме в Нико. Много приятно, кокетно градче, със спретнати къщурки и декоративни дръвчета, главно бонсаи, засадени край тях. Природата наистина е очарователна. Неслучайно има една японска мъдрост: „Ако не си видял Нико, не казвай какво е красиво“.
Главната цел на посещението ни тук е мавзолеят на Йасу Токугава, основателят на първата шогунска династия с това име, управлявала страната от ХVІІ век. Целият храмов комплекс, част от който е и гробницата на шогуна, е под закрилата на ЮНЕСКО.
Шогуните са играли много важна роля в историята на Япония. Тази титла е със значението на главнокомандващ или т.нар. генералисимус, най-високия чин в армията. Титлата шогун се давала от императора – божествения син на небето, за особено високи заслуги. Шогунът имал абсолютна власт – управлявал страната от името на императора. Системата на управление била военна, носела името шогунат. Или ако си послужим със съвременните представи за някои от известните управленски структури от този тип, става дума за нещо като военна хунта.Титлата шогун е премахната по времето на император Мейджи през 1868 година, известен като първият император на модерна Япония.
Йасу Токугава е бил управител на провинцията Канто. По това време японските феодали се били обособили в две основни групи – едната около Токугава, другата около Мицумани. Повечето поддържали Токугава. ХVІІ век бил белязан от постоянни междуособици, войните между феодалите били всекидневие. Група метежници опитали да свалят от престола тогавашния император, но били разбити от Токугава в тежка битка при Сеникахагара. След тази победа императорът назначил Токугава за шогун. Династията Токугава управлявала в Япония близо 250 години!
Разполагайки с огромна власт, Токугава въвежда военен кодекс, закон за данъчното облагане, митническа система. Изпраща първия японски посланик в Рим, разпространява внесеното от португалците в Япония огнестрелно оръжие. Има решителен принос за обединението на страната, присъдинявайки към нея остров Окинава през 1609 година и Осака 6 години по-късно. Умира през 1616 година. Наследникът му – Йамицу, построява мавзолея му в Нико година след това.
Историята на Нико започва от 766-та година. Има легенда, която разказва как по това време един неизвестен дотогава монах, на име Шодо, попаднал тук случайно. Очарован от прекрасната природа, решил да се засели на това място. Трябвало да се прехвърли през реката, за да премине на отсрещния бряг. Помъчил се сам, но не успял да прекоси буйните води. Тогава две змии – зелена и червена, му предложили помощта си, изграждайки с телата си своеобразен мост над реката. Оттогава този мост добива божествена сила и може да се види днес в каменния му вид, оцветен в червено. През 782 година монахът построил параклис, който при управлението на Токугава се превърнал голям храмов комплекс. От 1958 година е обект на ЮНЕСКО.
Като всеки храм в Япония, и този разполага с парадна врата. До нея се намира дървена колона, на която е изобразен гербът на Токугава – нещо като трилистна детелина. До гробницата на шогуна се стига по стръмни стъпала, много на брой, но тя има повече вид на обикновена скулптурна композиция сред парка, отколкото на вечния дом на толкова знатна личност.
Много по-интересни са други елементи от храмовия комплекс. Например дървената конюшня, където са пребивавали конете на шогуна. По стените й има разкошна дърворезба, главни герои на която са три маймунки. Част от дърворезбованата композиция изразява един от най-известните будистки постулати: „Не чувам думите на злото, не виждам делата на злото, не изричам зли думи!“ Визуално тази философска сентенция е представена именно от тези три маймунки: едната си е запушила ушите, другата устата, третата си е затворила очите. Това е и най-разпространеният в този район сувенир, който грабва очите на туристите.
Целият храмов комплекс – мавзолей на Токугава е изключително произведение на строителното и изобразителното изкуство. Най-впечатляваща е 5-етажната пагода, построена през 1650 година, възстановена доста по-късно след пожар. Висока е 35 метра и обединява двете религии – будизъм и шинтоизъм. Има няколко ритуални врати, една от които – Йомей Мон, се отличава с дърворезбованите си панели, на които са изобразени стилизирани фигури на цветя, птици и животни със златно покритие. В китайски стил е построен т.нар. павилион за очистване на душата, вероятно нещо като японска изповедалня. Охраняват го традиционните храмови пазители – 4-метрови скулптурни фигури с гневни изражения на лицата.
Самият храм-мавзолей, основната сграда в комплекса, е покрит с десетки гоблени. По коридорите му са подредени празни бурета от саке, дарени от богомолци. Има и позлатен трон, на който е седял шогунът Токугава. Всяка година по време на храмови празници той се изнася на ръце от поклонниците и обикаля храма подобно на церемониите с чудотворната икона на Св. Богородица в някои от манастирите у нас- Бачковския и Троянския.
Връщайки се назад в историята на Япония, нека да кажем и няколко думи за самураите – тези истински бойци на честта. Това са рицарите на онази епоха. Като съсловие се формират от държавните служители, занимаващи се с отбраната на страната. Когато през VІІІ век се създава първата редовна японска армия, самураите стават основна част от нея. Постепенно ангажиментите им към държавната служба отпадат и те се превръщат в свободно наемани бойци. Обединяват се в съсловна организация, която приема през ХVІ век свой военен кодекс по принципите на Конфуций за субординация и дисциплина. Самопожертвувателността в името на честта става основна черта на самураите. Гледали сме филми, в които чувството им за чест и достойнство е диктувало при поражение на бойното поле или при други обстоятелства да посягат на живота си ритуално – т.нар. сепуко, по-характерен за самурайската лексика термин вместо познатото и у нас харакири. Символи на самураите са двата меча и прическата. Тежко посегателство върху самурая е отрязването на специфичния кок, формиращ тази прическа. Мечовете се връчвали на специална церемония лично от главнокомандващия. Самураите били предимно ездачи, в началото си служели с лък и копие. Доспехите им били красиви и пищни, от кожа и дърво, само шлемът бил метален. Самураи били всички известни шогуни на Япония. После, когато португалците внасят в страната огнестрелното оръжие, самураите запазват мечовете си, но вече са въоръжени с пушки.
След мавзолея на Токугава идва ред и за обяд. Обикновено нямам навика да описвам какво похапваме по време на пътешествията си по света, но в Япония е друго, особено по време на обедите. Днес имаме т.нар. дзен меню. Дзен будизмът предполага всичко в живота да бъде просто и без излишества. Такова е обедното дзен меню. Обикновено включва купичка топъл ориз, студена супа от водорасли и различни кулинарни продукти, производни на соята. Понякога вместо супата се предлага японска туршия или няколко резенчета сурова риба – тон, сьомга или акула, малко печена риба и разбира се достатъчно соев сос. Твърди се, че това е най-здравословното меню в японската кухня.
След обяда тръгваме за езерото Чузенджи. Намира се на 1269 м надморска височина под конусовидния връх на планината Нан тай сан. Това е най-високопланинското езеро в Япония. Дотам се стига за около половин час по серпантините на асфалтиран път с 45 завоя. Интересно е, че всеки завой е означен със синя табела, на която с арабски цифри е изписано кой поред е съответният завой, има и буква от японската азбука. Така докато стигнеш езерото, само в автобуса можеш да научиш японската алфабет с нейните твърде сложни за европееца йероглифи.
Марико казва, че тези йероглифи са се появили в Япония от Китай през Корея с будистките мисионери през V- VІ век. Има две японнски азбуки, като всеки йероглиф съдържа конкретен смисъл в контекста. Може да е съществително, може да е прилагателно, но не е съюз или частица. Йероглифите са около 47 000! За грамотен се смята човек, който си служи с поне 1200 йероглифа, като до края на средното си образование трябва да усвои минимум 800! Японският език има особена интонация. Когато Марико говори на този език, има някаква напевност в края на думите й, нещо като е-е-е. Например „катокарине-е –е, което да ме прощавате, ама не знам какво означава. От друга страна, японците говорят троснато, сякаш… се карат. Много често вкъщи си правим майтап като жена ми или децата ме подкокоросват да импровизирам нещо на „японски“, примерно обичам те, което от моите уста излиза като че ли… обявявам война на японския император!
Гледката на езерото е прекрасна и отморява очите. Често тук кръстосват водите корабчета, пълни с туристи. Много от тях почиват в околните хотели.В езерото има и много риба, главно пъстърва. Някой попита дали е американска, на което Петьо отговори остроумно: „Не вярвам, и на нея са й… дръпнати очите!“
След езерото тръгваме да видим и още една природна забележителност – водопада Кегон. В миналото неговият дебит до голяма степен е зависел от притока на вода от езерото. Сега японците са направили някакво техническо подобрение, така че количеството вода във водопада да не зависи от водоема на Чузенджи. Казват, че този водопад е най-красивият от останалите 47 в Япония. Водата му се спуска от 96 метра височина, но ако го сравняваме с водните стихии като Ниагара или Игуасу, все едно си пуснал вода от крана в кухнята.
С по едно кафе в един от ресторантите край водопада приключваме екскурзията до Нико. Тъкмо тръгваме обратно за Токио и се излива пороен дъжд. Петър пояснява, че по това време на годината не само често вали, но върху страната се стоварва и по някой тайфун. Засега Господ ни пази…
(Следва)
Асен Бояджиев
Последни публикации от Асен Бояджиев (виж всички)
- ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Шведска маса по турски - 2024/01/09
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 3 - 2023/12/05
- НЕПОЗНАТИЯТ МАДАГАСКАР – част 2 - 2023/11/21
