ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА: Свещено работно време

ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА


Забавните истории заедно със снимките от него остават най-ярките спомени от всяко пътуване. И точно защото имаме тазика случки като за цяла книга, решихме да ви ги разкажем и да се посмеем заедно в поредицата „ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА“.

Вижте всички истории от поредицата ОТ ПЪТЕШЕСТВИЯТА С УСМИВКА тук.

СВЕЩЕНОТО РАБОТНО ВРЕМЕ

Няколко години преди падането на Берлинската стена пътувах като журналист из ГДР. По онова време Германската демократична република беше нещо като витрина на развития социализъм в Европа. Западът трябваше да вижда колко просперираща и уредена е тази източна половина на Германия, създадена по споразумение на Великите сили след края на Втората световна война. Дядо ми по бащина линия беше женен за германка и живееше с нея в Лайпциг. Имам, да са живи и здрави и днес, роднини в Източен Берлин, така че не за първи път стъпвах на източногерманска земя.

В случая, за който разказвам, ме бяха изпратили от вестник „Земеделско знаме“, където работех тогава, да напиша няколко статии за селското стопанство в ГДР. Тогавашният БЗНС,оранжевият, поддържаше контакти със сродната, ако не се лъжа, Демократична земеделска партия на Германия. Както нашите земеделци, така и германските бяха патерица на управляващите комунисти – в Германия това беше Германската единна социалистическа партия (ГЕСП).

Двете земеделски партии изпращаха на разменни начала в страните ни журналисти и специалисти в различни области на аграрната наука и практика. Та ето, че и на мен се падна да пиша за успехите на немските земеделски производители. Там широко приложение намираха местните кооперативни агрокомплекси подобно на нашите прословути по онова време АПК-та.

Пътувах с още трима немски придружители – водач от местния земеделски вестник, на който за съжаление не помня името, преводач и шофьор. Бяхме настанени в една от почивните станции на партията. Докато обикаляхме из кооперативите, можах да се насладя и на красотите на провинция Саксонска Швейцария, да посетя световноизвестната фабрика за порцеланови изделия в Майсен и, разбира се, най-вече да видя уникалната културна съкровищница и храм на изкуството Дрезден. Градът, който след унищожителните бомбардировки през Втората световна война живееше втори живот.

Навсякъде, където пътувахме, имахме запазени места за хранене в различни местни ресторанти. Единственото изключение се случи тъкмо в Дрезден. Пред едно от популярните заведения в града се точеше дълга опашка и за да влезеш в него се спазва железен ред: трябва да изчакаш някой да излезе нахранен, за да заемеш мястото му на освободената маса. Беше дошло време за вечеря и като видях какво дълго висене ни очаква, предложих на компанията ми да потърсим храна в някое от селата на път за почивната ни станция. Все ще има къде да хапнем.

Речено – сторено. Скоро спряхме в едно село и се запътихме към ресторанта, разположен на площада. Таман да прекрачим прага и погледът ми се спря на табелата с работното време. Вече беше изтекло, закъсняхме с 15 минути. Въпреки това влязохме в заведението, където на една маса персоналът си замезваше. Нашият водач се отправи към тях и с възможно най-дружелюбния тон взе да им обяснява, че водят български журналист и сме гладни, та дали не може да ни предложат нещичко за ядене, дори каквото има. Един от тях, навярно шефът, без много да се церемони посочи с пръст табелката с работното време и невъзмутимо ни отпрати да отидем в съседното село. Там ресторантът работел до по-късно. Точка!

Нямах право да му се сърдя, че ни отказа гостоприемство – такива са му правилата и за него работното време е свещено. Години след това имах подобни случаи и на други места из Европа. В белгийската „Венеция“ Брюж, например, не можехме с жена ми и наш приятел да седнем в ресторанта на по бира между 12.00 и 15.00 часа – задължително трябва да обядваш и то само от местното национално меню: пълна тенджера с миди и пържени картофи. Ако не искаш, прав ти път! А само два-три часа по-рано бяхме закусили богато в хотела ни в Брюксел. Как да се тъпчеш пак?

Но да се върна в Германия. Тогава, когато образно казано ни натириха от въпросния ресторант, ми мина през главата мисълта дали такова нещо може да се случи в някое нашенско село. Не вярвам! И малка да е кръчмата, стопанинът ще покани неочакваните гости, ще ги нахрани, дори ще ги почерпи с по едно малко, и ще стори всичко това с открито сърце и душа. Без да си гледа часовника дали му е изтекло работното време.

Все пак, в съседното населено място ни споходи късметът да хапнем за вечеря и да пийнем по един Допелкорн (популярната тогава немска водка). Помня, че ресторантът приличаше досущ на наша копривщенска къща, нагизден и с шарени перденца като нея. Но най-интересното се оказа къде всъщност сме попаднали ние. Това беше Радебойл, градче на половин час път от Дрезден, родният край на световноизвестния писател Карл Май, авторът на знаменитата поредица за индианския вожд Винету и Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка). Като ученик поглъщах като топъл хляб романите му, без да подозирам, че той никога не е стъпвал по местата, където се подвизават неговите литературни герои. Докато хапвахме научих, че в града има и музей на писателя, но в късния час беше затворен и нямаше как да го видя. Нямаше и кога пак да се върна тук. А колко щях да се радвам на една такава импровизирана среща с наследството на този талантлив творец.

Господ обаче си знае работата. Години по-късно една от дъщерите ми – Гергана, по време на екскурзия до Дрезден и Майсен, също беше попаднала в Радебойл. Само че я споходи шанса да посети музея на Карл Май и да ми донесе оттам сувенир – фигурка на индианец. Дали не беше самият Винету?

Асен Бояджиев

Продуктов мениджър в Туристическа компания Бояна-МГ
Дългогодишен журналист, посетил над 70 страни с фотоапарат и бележник. Автор на серия пътеписи и статии за различни дестинации, сред които и поредицата "Записки на пътешественика". Поредицата излезе като електронна книга и може да бъде безплатно изтеглена оттук: http://zapiski.boiana-mg.bg/
23/08/2023

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


*